Завърши обеда на наша`та комуна...
Наситихме стомасите с храна.
Софрата се измете от фъртуна.
А пък и сложеното настрана.

Не си загубваме ний апетита!
Герои сме на пълната софра.
За работата ний не сме в елита.
На мързела си викаме: "Ура"!

Разпънахме сред селото "катуна"...
Размотката сега е нашта цел!
На работата теглихме боруна...
И всеки  трътката си тук е взел!

Компанията ни е многолика,
от пенсия, юнаци и деца...
Хармонията ни стана велика,
щом включихме и нашите сърца.

Тук няма стимул някой да работи,
и никой тук за работа не мре.
Не сме човеци ние, а роботи,
мечтаещи тук времето да спре!

Едидствено не сгъва крак, жена ми,
която е доставчик и готвач,
 и без концепции и дитерамби
тя върши свойта двойна доза бач!

Размекнаха се мойте младежи
и ставаха от сън, на обед в два!
И после щъкаха, до след нощ, свежи!
На мен не ми харесваше това.

Най- малките по цял ден ни бръмчаха,
прегракваха от сълзи и от смях.
Аз все се питах как не замълчаха,
и не дойде умората у тях?!