Дух

Да ме целуне мрака, малко нещо,

аз умирал съм преди.

Да линея вечно в тъмна бездна,

смешно нещо е, нали?

Да ме дерат стотици нокти,

болката не ще ме повали.

Да летя и пак да падам,

от прах и вятър не боли.

Да се блъскам във стени съм свикнал

и да лежа във тръни съм привикнал,

да падам и да губя,

срам ме вече не гложди.

От какво ли се боя най-много,

щом смъртта е мой другар?

От чужди викове се аз не плаша,

за собствен писък моля аз.

Чува ли ме някой странник,

или на себе си говоря изтерзан?

Дори със нож да ме нарежеш,

пак ще си остана цял.

Спомени далечни имам

за студена каменна земя.

Планини високи помня

и девойка със крила.

Помня дракони и птици,

пламващи пред моите очи.

Всичко помня,

без живота,

липса страшна ме гори.

Моментите си искам

да сбера в един колчан.

Да ги погълна лаком като тигър

и да си спомня що е да си там.

Дори и роб да съм, дори и гарван,

искам да се прибера.

Но Оня свят ме дърпа гневно,

никога не ще се аз спася.