Единственият начин за обичане
Ще се изпиша, не докрай ще се разкажа.
По междуредия, по петолиния, по длани.
По счупените плочки на паважа.
По водещи към тебе тротоари,
по сивите фасади на блоковете,
по празните седалки на тролея,
по всички парапети на мостовете.
Ще бъде песен и ще ме запееш.
Когато ти се иска да говориш,
а думите не идват и не идват.
Когато ти е трудно да си спомниш
причината със тебе да ни има.
Когато ти е тежко, много тежко
и търсиш мен в ъглите и пресечките,
но не пристигам на уречената среща
като смълчано в тебе следусещане,
ще ме запееш и ще върнеш тази пролет
и нашето смущение сред вишните,
когато всеки жест и всеки поглед
ни правеха неземни и възвишени.
Когато не с ръце, а със очи
свенливо-бавно се събличаме,
докато във душата зазвучи
отдавна незвучалото „обичам те”.
Когато има свят дотам, където
достига погледът и може да те гали,
а аз се отразявам във сърцето ти
с разпуснати коси и по сандали.
Тогава ще се върнат в тебе думите,
които всъщност няма смисъл да изричаш.
И нека да е болест и безумие –
единственият начин за обичане.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Надежда Тодорова Todos los derechos reservados
