Души в мрака лутат се безспирно
и много болка,
          много мъка
блъска по стената твърда.

И страх в сърцето ти таи се,
очите ти треперят плахо
и стъпките отекват в тишината
все по-бавно и все по-бавно,

усещаш, че измръзваш, бавно
ръцете ти до кръв в юмрук
си свила
и шепнеш "Боже Господи, спаси ме"

но него го няма.
В плен на дявола
си ти, момиче,
ти продаде си душата цяла,
не помниш ли, то бе отдавна,
заради една-едничка
скапана любов.

А то, момчето, което пише,
ти взе ума и разума дори,
направи те безумно слаба
и после те остави да си страдаш.

А ти вървеше
по очуканите калдъръми
и шепнеше "поне една целувка искам",
тогава той, дяволът проклет, изскочи,
погледна те и после се усмихна.

И после аз бях твой,
до тебе бях през всичките години
и обичах те незнайно много,
и правих глупости не веднъж ли, дваж,
за да можеш ти да се усмихнеш.

НО ти си знаеше,
че това не бе реално,
винаги си знаела това
и пак сълзи
по бузите ти натежаха,
събраха се и после полетяха...