27 oct 2013, 16:50

Хрониките на Съдбата... 

  Poesía
536 0 2

Дълго чаках, чаках и отлагах,
събирах в шепите сълзите,
в пропастта невидима пропадах,

разбих сърцето си в скалите.
Вървях по пътя без посока,
срещах образи безлични,
попаднах в долина дълбока,
пълна с болка и иронии цинични.
Срещнах дявола облечен в черно,
подминах го, едвам се отървах,
лицето му измамно и неверно
предизвикваше у мене огнен страх.
Срещнах малки сиви демони,
на иронията братя бяха,
впиваха се те в ума ми
и с ехиден глас се смяха.
Вървях напред, все вървях,
на самотата бях приятел пръв,
душата ми умираше от страх,
а от разбитото сърце течеше кръв.
Кръвта се лееше по пътя
като вечен спомен и следа,
че някой някъде е страдал,
отронвайки сълза подир сълза.
По този път потънал в прах
намерих само бяла самота,
горчива болка, черен страх
и една несбъдната мечта...
Сега, когато пътя извървях,
поглеждам назад към следите,
чудя се защо тази посока избрах,
защо не прескочих скалите?
От другата страна на океана
се крие цялата любов на света,
цялото щастие там е събрано
в неговата прекрасна неземна душа.
Ако бях поела онази посока
какво ли щеше да бъде сега?
Нямаше да попадна в долината дълбока
и в безлюдния свят на тъга.
Но откъде можеше сърцето ми да намери
толкова смелост за големия скок,
толкова скали и планини да изкатери
и да преплува океана дълбок?
Дълго чаках, чаках и отлагах,
събирах в шепите си страх,
дали имам още време да отлагам
или прекалено много закъснях...?

© Тайнствената Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??