Защото леко преживявам себе си,
пространството е с формата
на котва,
която с нищо не тежи на времето
и тежко против него не работи.
Защото от безкрая няма мърдане
и самотата не е скучновата -
дели ме с полуделите ми въглени,
когато съм случайно на земята.
Защото се познавам в непознатото,
а навика забравям до поискване...
и болката на рая е безплатна,
остава в нежност, раните не ближе.
Защото се побирам в тишината си
и там ми е човешко и уютно...
Говоря много, нищичко не казвам,
а думите се стряскат много пъти.
© Бела Тихомирова Todos los derechos reservados