*** (Из „Животът, какъвто е”)

Годините идват и ни напускат,

за едни – лоши, удачни за другите.

Те са като нас, хората,

- униващи от злини

или покоряващи бурите.

Призрачни улици и сенки реални

изпълват някакъв столичен град.

Коледно сред площад настройват китари

за наближаващ душевен парад.

Продължава да вали сняг

в души и по мръсните тротоари.

Силуети по ъглите клечат,

да ги пуснат на топло – едва ли.

Със сбъркана крачка два лъва

мръзнат пред палата Съдебна,

в кафене „Фло” не пускат просяци,

казват „Така било редно!”

Не зная защо, но навярно така

би трябвало някога да се случи –

днес сутринта клошаря намериха,

навеки заспал до своето куче.

Мълчешком го ближеше по лицето,

зная, че то не умее да плаче,

но разказа ми после кутрето

всичко, що трябваше да науча.

Заспала цигара до люлеещ се стол

напомня за песните на Врабчето,

уличен музикант брои милостиня,

окована душа броди в пустиня.

Някой упорито се бори с болестта,

затоплен самотно от сгушено коте.

А животът жесток е, трябват пари

и болна засвирва по негови ноти.

Сред клоните жълтеещи лампи

към мен печално примигват:

- С нас ще споделиш ли защо

нея тъй силно обичаш?

Помни ли театрите и вашите срещи,

розите кървави, една книга,

на страстните танци пламтящата пещ

и в „Егур” искрящото вино?

Животът минало е само,

когато загубил си надежда

и пред теб съзираш рамо,

през което никой не поглежда.

Загърбена обич замръзва в калта

сред куп отхвърлени спомени,

сърцето бе превърнато в скития

от една слънчева икона.

И през тази нощ проплаква бебе

в живота свой за първи път,

а после укротено заспива

до ласкава майчина гръд...