4 години желах едно момиче, наранявах, руших души, поробвах ги и най-накрая ги зарязвах, за да мога да залича болката си. Толкова години се рових в пепелта, да намеря въглен - тлеещ, за да мога да горя с него. След 4 години мъка и самота, най-накрая намерих. Всичко беше съвършено, може би прекалено съвършено. То почна толкова бързо... завъртя ме, вдигна ме и в следващия момент ме стовари на земята, болката е ужасна, болката от това, че отново съм излъган и сам на тоя скапан свят...

Красива си, а може би не чак толкова,
красива беше в моите очи
и нищо повече не исках,
само да си ме обичкаш ти.

Но в твоя свят на лъжи и лицемерие
не ме допусна и за миг,
живя ненаранена и усмихната
привидно - смешно е, нали?

Дадох ти всичко, което можах -
внимание, време и себе си...
усмивката, търпението и...
себе си...

Не вярвам, че не можеш да обичаш,
не вярвам и не ще го повярвам - разбери,
отричаш чувствата реални,
от страх да не те боли.

И можеш да повярваш,
че лъжец съм бил,
наранявал съм безбройно пъти,
но теб не исках - затова прости.

И само ще ти кажа,
така за края,
изпусна човек, който искаше да те обича,
изпусна личност, съвсем не съвършена,
но готова да се промени
и да направи всичко, що и заповядаш.

Ше приемеш този стих
като поредната наредба,
защото те е страх да разбереш,
че до теб едно момче стоеше
искрено и влюбено - уви...

Колко много искаше да го кажеш на мен, но аз ще го кажа на теб, ти го измисли, но аз го чувствам - "Колко силно ме имаше и колко страшно ме загуби"