Кристална роза, тъй самотна... сред грозен и сив камънак,
блести и плахо потрепва, на вятър - жесток северняк.
"Зли ветре, полека! Ще счупиш изваян от ангели ствол.
 Ще падне страшно в остротата, оставяйки кристална сол"

И ето, там съм суетя се, от роза райска заслепен.
 Опитвам се да я достигна, макар да знам... не е за мен!
Посягам към стеблото тънко, обхващам нежния кристал,
 за някои - цвете, но за мен - тя бе свещен, божествен граал.

 Но розата се стресна сякаш! Убоде ме със остър трън!
Отдръпнах рязко аз дланта си, кръвта прокапа, чу се звън!
Отблясъка изчезна нейде, небето бързо притъмня.
Убих едничкото красиво в гротескна и мрачна земя.

 Горчива, солта е от двете... от моите тъжни очи,
 от райското приказно цвете, което за мене си ти!