Наричан глупак,

лудак, простак

от едни хора,

прости по акъл хора.

От други наричан

заблудено момче

с нахлупен калпак

 и оръжие от кост на сръндак.

Ти новобранец,

синеок красавец,

дявол наричан

от всевластния турчин.

 Ти си бил дякон,

овчар, въглищар,

бил си войвода,

четник и за турци айдук.

За нашият народ

 бил си всякъв,

за нашата правда

убил си всякви.

За свобода младеж,

за народа келеш,

за правдата ангел,

за турчина пандел.

 За едните апостол

на цял народ,

за другите айдук,

за раята цяла.

Ех, братко, българино млад,

ти войводо, четнико,

апостол на цял народ,

дете на една страна.

Млад, но хитър и умел,

неопитен, но изпипан цел,

глупак с калпак,

но с мъжки мустак.

 Тръгнал курбан да става,

за народ да лее кръв,

за земята Българска пръв,

пръв да стане, байрак да развее,

пръв да се вдигне на бунт, на борба,

пръв да се надигне за едната

мила и свята родна земя.

Ходил си, скитал си,

по нашите земи,

като хъш живял си,

по чужди далнини.

Чукал си по къщята,

ходил си по сърцата,

скитал си като пес,

гонен от некой гнусен,

подивял и освирепял фес.

Дори във твоя последен миг,

Апостоле наш,

ти от бесилото славно,

кресна и из София екна,

громко с гласа ти мъжки,

„Смърт или Свобода“.

Висна на бесило,

почнаха да реват,

всички Българи,

патриоти, четници.

Ревяха и тея‘,

тея‘, Апостоле, дето те не познаваха,

дето те знаеха само по име,

дето не те бяха зървали с око,

но те ревяха,

защото ти бе светец.

Когато висна на бесилото грозно,

когато умря твоето тело,

когато престана да бие твоето сърце,

когато за последен път издиша ти.

Да, Апостоле, ти не видя,

но, братко, очите ти сини,

светнаха във плам,

косите руси,

пламнаха във огън.

Дрехите ти стари,

издрани, побелели,

с кръпки шити,

шити, шити,

от бойци без чет.

 Твоето тяло умря,

да аз видях, то умря,

но, Апостоле, ти пламна,

пламна от гнев народен.

Аз знам, братко,

всички ще те помним,

но и ти знай,

че когато се заслушам,

още чувам твоя вик.

 След твоята смърт

всички крещяха.

Да! Братко,

те крещяха, крещяха громко!

 Убиха те тея‘.

Но тея‘ вече ги няма, Апостоле,

тея‘, дето те убиха,

дето те поставиха na въже да висиш…

Ех, братко, какво стана,

какво стана със твоя идеал,

какво стана със твоето име?

Аз зная, зная,

то изгоря в народният гнев,

то изгоря и на пепел стана,

но от тая‘ пепел,

живот поникна,

тая‘ пепел вечно ще живей,

ще живей в сърцата

на идните млади поколения.

На тея’, дето са сега,

На тея’, след сто години.

Минахме и в следващия век,

не гасне името ти славно,

то още се тлее в нашите сърца

в нашите очи, пламнали от огън,

твоето име изписано на чела ни,

все още живей!

Твоето тело все още не гасне,

то гори от народния гнев,

твоят идеал още живей,

живей и не гасне,

дори се разпалва все повече,

от век на век.

Той не гасне във сърцата,

вярвам, той е там,

той не спи, той е в душата,

аз вярвам, той пламти  във тях.

Апостоле, твоето име

вечно живей,

брате, твоят идеал,

вечно ще грей.

Може да си виснал,

на бесилото кално,

може да е заплюто,

твоето име.

…

Но знай, ти живееш в детските души,

знай, те те обичат, още от невръстни,

знай, братко, че те те познават,

че ти за тях не си човек, че ти за тях си ангел.

Знай, те обичат те дори,

знаят за твоя подвиг,

знаят за твоя идеал,

знаят за твоето бесило кално.

Но ти, Апостоле, прости на тея‘,

дето те отрекоха,

дето те забравиха,

и дето те изоставиха.

Те от глупащина се отрекоха,

те от малодушие те изоставиха.

Ти прошка им дай,

за тея‘ думи кални,

„Срам ме е от България,

Левски е минало вече.“

Те теб забравиха,

и срам ги е от България.

срам ги е от теб и Ботев.

Бъркат, но ти прости им!

Почивай в мир, Апостоле!