Времето пак е хвърлило карти и нещо гадае
по разпиления мирис на песен и топло.
Питам лятото кво му стана, че се мотае,
в кестените отпред, нацъфтели до рошавост.

Чувам отговор буфосинхронен от свито стомахче,

на влюбено слънце, във клоните заиграло.
Без aсансьор хваща стълбите – ниски, високи и смахнати.
И на глас си брои стъпките и си припява.

Знаеш лято – ето ме тука, на покрива, при комините.
Малко съм сгазила лука, ама да не подминеш ме.
Между антените остаряли, като мъничко птиче
кацнах, и чакам, и те обичам.

Колко пъти се свивах до други комини.

Колко пъти те срещах, колко пъти замина.

Все пристигаше тайно, мое момче.

Като истински мъж, но в душата – дете.

Ето пак ми изскочи, уплаши ме, стига.

Виж се само как наивно ми мигаш.

Прегърни ме цветно, мидено, страстно.

Ох, така ми е лятно. Така си прекрасно.

Не, не искам да тръгваш, като небе си ми свято.

В тебе съм най-истински влюбена, в тебе, обичано лято.