Любов
Като надничащо слънце сутринта
във тихото море, все още спящо,
като ъгълче над бялата врата,
от паяче оплетено изящно,
като чашката на пролетно лале,
подало се от нечия градина,
като невинен поглед на дете,
съзрял най-сетне детелина,
като скали, изгубени в небето,
подпрени в облачната плът,
като изворна вода във шепи,
утолила жаждата и тоя път,
като сините крила на пеперуда,
пърхащи безспир навред,
като целувка, чакана и луда,
дарила две сърца със мир,
като откъснат вишнев плод,
изцяло недочакан да узрее,
като неутъпкан, цветен брод,
където приказни цветя виреят,
като прозрачна капка дъжд,
намокрила и днес тревата,
като цъфналата златна ръж,
високо бдяща над земята;
като влюбен стих за двама -
ти ще бъдеш пясък на брега,
аз пък бяла морска пяна,
достигнала до своята мечта.
© Алекс Маринова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Радвам се на спокойното приемане на критиката, радвам се и на готовността да продължите напред. Нещо повече - от сърце желая успех!
-
Благодаря ви за градивната критика.
Г-н Чернев,хората са го казали: "Не всичко,което хвърчи се яде".
В частта със цветния брод съм имала предвид не път от асфалт,а от цветя.При това неутъпкани и приказни.
Ако досега не сте виждали ръж,то нека ви кажа,че като всички зърнени култури,когато стане "златна" и започне да зрее,стръковете й се свеждат към земята...Все едно бдят над нея.Това е метафора за обичта помежду им,защото все пак стиха се нарича "Любов".За морската пяна и пясъка обяснението е същото.Аз не съм перфектна като Багряна или Димитрова,затова стиховете ми никога няма да се помнят така,както техните или пък вашите.Въпросът е че това ми харесва и го правя със желание и удоволствие.
Г-н Кашмирски,признавам бях сложила запетаите си неправилно,за което се извинявам,вероятно е от прекаленото вълнение.
Вероятно ще ви разочаровам,но думите ви няма да ме натъжат,дори напротив - ще се постарая да взема най - доброто от тях,за да продължа да правя това,което ми харесва най много.
Желая хубава вечер и на двама ви! -
...Но и изрядно сложените запетаи и интервали няма да спасят творбата от многословието, в което някои сравнения са направо странни - като брода, в който цъфтят цветята, или като ръжта "високо бдяща над земята". При тая дължина на стихотворението, докато стигне човек края, за да разбере за какво всъщност става дума, началото е безвъзвратно забравено. И защо ли са всичките тези "като" - само за поредното /не особено оригинално/ внушение - ти ще си пясък, а аз морска пяна. Сравнения на този свят много... но изброяването им само по себе си не прави стихотворение. Съжалявам!
-
Като се вгледате как (почти) всеки ред завършва със запетая, можете да изведете принциппите, на които съм ги сложил. Също, моля слагайте интервали след препинателните си знаци.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Позволете ми да Ви цитирам:
"При тая дължина на стихотворението, докато стигне човек края, за да разбере за какво всъщност става дума, началото е безвъзвратно забравено."
Опасявам се, че не съм съгласен с Вашето мнение. Творбата на г-ца/г-жа Маринова определено не е една от най-красивите и добре написани на този свят, но трябва ли да споменавам имената на по-дълги стихове?
Вземете за пример един Байрон с "Мрак", Вапцаров с "Не бойте се, деца" и "ДЕНОНОЩНО СНЯГ ВАЛИ...". Трябва ли да споменавам и Смирненси с "На гости у дялова", чиито две части не са никак кратки, дори мисля, че няма да сгреша, ако вмъкна:
Самотна птица кръжи над полето.
Догарящо слънце си тръгва от небето.
Макар и с кожа сива и като ножове зъби,
не ме наричай вълк, що към гората се стреми.
Млякото обича клепоухото кутре,
а не кръвта, която от раните тече.
Ако съм настръхнал и съм озверял,
първо ме попитай — как ли съм живял.
Във непрогледна нощ потъвах като в блато.
Забравих как изглежда небосвода над земята.
От собствената кръв опитах най-напред,
на чуждата додето също дойде ред.
Бил съм окован, капани ме затискаха,
да свикна със хомота не можех и не исках.
Не съм видял нашийник, който да ми устои.
Не съм видял верига, дето да ме задържи.
Пътища безкрайни няма на земята.
Нито пък следи, отишли си навеки в тъмнината.
И не съм видял до днес мерзавец
дето да не мога да го стигна и накажа.
Отвикнах да се плаша от светлосиньото острие.
И от стрелите, от четири крачки изстреляни.
Боя се от едно — пред скок да не умра,
и да не чуя как се пука гръбнакът на врага.
Виж, ако във някой дом прозорец свети,
ако ме чака някой — там, далече,
ще спра да се озъбвам и в краката му ще легна,
личицето детско тихо ще досегна.
Бих служил вярно, защитавал — просто ей така,
тези, що ми се усмихват — зарад любовта.
Но никой не ме чака — продължава самотата.
И все така желая да вия към луната.
Написано от Мария Семьонова в поредицата си за Вълкодав.
Е, г-н Чернев, дългите творби не са толкова лоши, колкото се опитахте да го изкарате, нали?