По съмнало, в море от спомени аз още те сънувам.
С ухание от пролетния бриз в косите опиянено те жадувам.
По пясъка в следите нежно твойте стъпки преоткривам.
И с писъка на чайката - ”Обичам те” дочувам.
В призрачните ласки на сбъднатото ми безвремие,
за кой ли път в душата си отново те прибирам.
Опазена от дръзките ненужности,
Любов, от тебе имам нужда само,
дори когато нищо друго не разбирам.
Светът се срива без усмивката ти свята.
Животът спира, непотребен дори и в Пролет бяла.
Очите ми от твоята целувка със вълшебство се отварят ...