Гледам луната, гледам звездите.
Задавам въпроси, търся отговори,
а тях все ги няма!
Времето минава...
деня се сменя с нощта,
а аз все се чудя как да успокоя
разбитото си сърце!
Как да събера милионите частици,
в които го превърна ти?
Бягах от любовта, за да не се
превърна в нейна жертва.
Не успях!
Тя сякаш е проклятие,започващо
красиво, но завършващо
с непоправими последици.
Каза, че за мен и теб
е по-добре така, но ти не ме познаваш
и няма как да знаеш дали
наистина е така.
Имах планове, мечти, надежди,
но очевидно съдбата
ми бе отредила друго.
Попаднах в мрежите на любовта
и не можах да изляза.
Не исках! Не трябваше! Не можех!
Любовната красота ме плени!
Беше като залез!
Започна красиво,но докато
се наслаждавах на прекрасните детайли
не забелязах, че този залез си отива.
Отиваше си и нямаше да се върне...
никога повече!
Прикривах сълзите си пред теб,
за да не видиш,че страдам,
но това ме караше да се давя в тях.
Гласове в главата ми казват:
"Забрави го!", други: "Все още има
надежда, не се предавай!", "Бори се!".
Но имах ли сили? - Не!
Имах ли желание? - Не!
Все въпроси с еднакъв отговор...
но тогава в главата ми се появи
отговор, различен от другите:
"Обичах ли го?"- ДА!
Този отговор избягвах,
беше ме страх да го изрека.
Нещата не са се променили.
Все още този въпрос
остава с такъв отговор.
Все още страдам и се давя в сълзи,
всяка от които ме кара
да страдам още повече.
Все още се взирам в луната
и търся отговори.
И все още продължавам да търся
частичките от сърцето си, което
никога повече няма да бъде цяло!