МАРТЕНСКИ СНЯГ

Беше топличко навън и Слънчице засмяно,

така жадувано и чакано след зима зла,

огряваше ни ласкаво, а в двора рано,

кайсийка младичка разтвори се за пролетта.

Неопитна бе, а и сезонът бе ù първи -

де можеше да знае, та дори и на шега,

че старата баба Марта може да се сърди,

изтупвайки си дрехите дебели от снега.

В миг посърна сърчицето доверчиво, младо,

нечакано попарено от мартенския студ.

Но само теб ли ослани, миличко, предраго?

Аз виждам още толкоз много дружки твои тук.

Не става ли така тъй често и във живота

със всяко неопитно, младо, живо същество,

поело път по своята неравна Голгота,

повярвало във нещо светло, добро и какво?

Сърдита съдбата ти като нашта Мартуша,

отрано мечтите твои заветни ослани.

Не иска тя да знае, не иска тя да слуша

и тъй минават тъжни и сиви твоите дни.