Не ми харесва розовото,
Джош, не ми харесва.
Казвах ти да внимаваш,
толкова е неуверено
и непознато, навсякъде
розово. Този час е розов,
тази минута също,
прекалено смислените
стихове са тежки и
банално розови, казвах ти
да не пишеш, да не се
надяваш, но ти не чуваш.
Виж, това момиче, облечено
в ортодоксална розова
рокля нещо ти говори
с виртуозно розовите си
пръсти. Огънят не е червен,
Джош, розов е, стига
толкова розово, прекаляваш
с розовите си целувки,
розов каубой такъв.
И ябълковият сок е розов,
и къщите, Джош, и
Гренландия също. И тъгата
е силна и кротка,
и писмото до теб е хладно,
но все пак розово.
Едното крило на Луната
е розово, а другото...
друго няма, колко жалко.
И Пенелопа, с нейната
вярност, и тя е розова.
И черните сълзи,
изкуството да се
концентрираш също е
розово, синтетиката в
любовта, онази звезда,
дето ти влезна в очите,
също беше розова.
Връзките на нетърпеливия
ми корсет също са
розови, Джош. И провокациите,
и морфогенетичните
парадокси също са розови.
И чудесата  от
апокалиптичните ми
сънища също са благоприятно
розови, и траш метъла
е розов, и мъжът, в който
ще се влюбя много скоро,
ще ми подарява само
розови думи, думи, думи...
Но сега отиваме на кино,
Джош, и да побързаме.
Не искам да завали
розов дъжд, толкова е
очевидно, че не искам.
Сбогом, Джош.