Тъмно-черна вечер, дъждът по покривите ромоли.
Свод мъглив изваял е Нептун, над мастилената пустош.
Тихо, даже чайка не препуска из пролетната шир,

нито гълъб, нито гарга, чак носталгията тихо плаче.

Опряна с гръб на старата ни къща,
като булка, прогонена от новата си тъща,
на главата с шапка криво прикачена,
но не е момиче, не ползва диадема.

Спрях се там, погледнах я в очите.
Под старите фенери, заковани за липите,
Хм... изпитателно прошушнах аз.
колко тъжно място станал е светът.