24 abr 2007, 10:28

на... 

  Poesía
975 0 1

                   НА
Защо не умрях преди да те срещна,
преди да видя тез твои очи,
защо не умрях в ранното детство,
преди да чуя тоз глас как звучи?
Приятел си ми и го знаеш,
че мислено ще съм до теб,
но съдбата с чувствата ми си играе
и ни разделя, жестока като лед!
Ти скоро ще заминеш за чужбина,
неподозиращ, че до теб стоя,
но не като приятелка обикновена,
а вечно тръпнеща по теб жена!
Споделяхме си всичко,
а ти ме утешаваше, прости...
сълзи по бузите се стичат,
защото тя ни раздели!
Съдбата - толкова безмилостна и лоша,
принуди те да тръгнеш ти от тук -
от собствената си родина,
от приятелския кръг!
Но никога не ще забравя топлината,
с която ме дари, когато бе с мен
и винаги ще си припомням добрината,
дори и в най-трудния за мене ден!
Обичам те, приятелю, обичам!
И завинаги ще е така,
защото твоето приятелство е вечно,
ще те чакам - ти ми даваш сили за това!

© Симона Кирова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Страхотен стих!!!Поздравявам те!!!
    Не оставяй всичко това ,което си написала само тук,на нас.ТОЙ трябва да го чуе!!!И ще знае.И ще се върне.
Propuestas
: ??:??