02.05.1998

Ако сте фен на Хари Потър, значи датата ви е позната.

Ала чуйте молбите на тези деца,
богове преблажени на ада, и мощ
и победа в борбата им дайте!
Есхил, „Хоефорите“

Навън бе пролет и деветдесет и осма.
А тук валеше дъжд, но от стъкла.
Смъртта ужасна замъка докосна -
остави брат без брат, син без баща.

И пръчките се вдигаха и падаха,
от по-бърз удар повалени в мрак.
Най-доброто от себе си дадоха
и Ордена, и Войнството, и всички с тях.

И към победата заветна се стремиха.
Към пирова победа. Към смъртта.
С кръв щастието бъдно заплатиха,
и с жертви - бъдещата свобода.

***

А замъкът ги бе посрещал толкоз пъти.
И убедил ги бе, че вечен ще е той.
След толкова събирания и разлъки
пак тук се водеше решаващия бой.

След всички нощи на спокойни сънища
пак тук заспиваха, но непробудно.
След всички избори, мечти и мъчни пътища
пак тук разбираха що бе най-трудно -

да гледат как смъртта се възцарява
тук, пред очите им, във тях и между тях.
Да гледат как безжизнени остават
телата на онези, паднали без страх.

***

В гората крачеше едно момче -
не бе дете, ала не беше още мъж.
Последни удари на биещо сърце
съпътстваха му крачките. Но изведнъж

смъртта огледа се в очите му зелени,
за трети път без мощ пред любовта.
И враговете бяха повалени
от него - Господаря на смъртта.

***

А Ариана гледаше безгласна от стената,
и след смъртта на своите подала длан.
В онази нощ зловеща беше тъмнината,
на двата лагера платила скришна дан.

***

В онази нощ луната беше цяла,
но вълчи рев не ужаси нощта.
Не, някъде лежеше мъжко тяло,
над него чу се писък на жена.

Ремус и Тонкс, като крила на птица -
с едничко само няма да лети.
Над двоен гроб ще се простре ръчица
и ще се спуснат детски две сълзи.

Едно дете проплака надалече,
дете, от тази нощ останало сираче.
Усещаше, че тях ги няма вече,
и не заспа, и цяла нощ не спря да плаче.

***

В онази нощ прегърнаха се братя,
от три години обидени дълбоко.
Събраха се, и водеха борбата,
ала съдбата им се подигра жестоко.

Те бяха с него във последния му път,
ала накрая той потегли сам.
С главата надолу се обърна светът,
ала войната още не спираше там.

А гробът му ще пари като рана,
по-дълбока от всички техни мъки.
Усмивката му на лицето му остана –
там, дето виждали я бяха толкоз пъти.

***

В онази нощ откриваха се истини
във ъгъла на призрачната къща.
За две кошути с очи сребристо-искрени –
оказали се бяха те една и съща.

Той напусна света без съжаление –
нищо вече не го задържаше тук.
Двойната игра се бе оказала без значение –
на когото и да се преструваше, все беше друг.

Ранен от любов, която го погуби,
а не от проклятието, донесло смъртта.
Ранен не от магия, а само от думи
и от това, че Тя не беше на света.

***

А замъкът ги бе посрещал толкоз пъти,
след всяко лято, все малко по-големи.
След толкова събирания и разлъки,
всички животи бяха вовеки променени.

И замъкът ги бе изпращал толкоз пъти.
Неуязвим, отворен все за тях.
Сега изпращаше ги пак. Войната ги погуби –
за бъдно щастие те паднаха без страх.

~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*

Две хубави очи.  Душата на дете.
Яворов

Виктоар Уизли (02.05.2000).

Навън бе пролет, ала бе след време.
Сълзите не бяха спрели съвсем.
Не бе изчезнало и плашещото бреме
от смърт на близък и от страх студен.

И гробовете бяха още пресни.
И дълго още можеше да са.
И още там ехтяха тъжни песни
на нечия отлитнала душа.

Едно дете - тя, ангелче-хранител,
във този страшен ден се появи.
Като кокиче - пролетен вестител,
дойде, сълзите за да пресуши.

Но не, не ги изтри съвсем,
ала усмивки сложи на лицата.
Животът няма как да е сломен,
докато още тука са децата.

Родена в ден на страх и на сълзи,
родена в таз годишнина ужасна.
Родена за любов, усмивки, красоти,
родена за съдба прекрасна.

Не, тя сълзите не изтри съвсем,
ала усмивки сложи на лицата.
Животът не ще бъде победен,
докато още
                топли са 
                         сърцата...