Не искай да обичам диво...
Не искай сърцето ми свито да скърби...
АЗ не искам през сълзи да кълна се мълчаливо,
че винаги за мен любим ще си.
Не се подмамвай от усмивката в моите очи,
не вярвай и в ръцете, събличащи те тъй нетърпеливо.
Не вярвай в думите и сладките лъжи...
ТИ обичай! Искам ТЕБ да те боли!
Искам теб да виждам изтерзан,
с поглед трескав, вперен в мрака,
нетърпелив да чуеш всичко, от което на душата ще тежи,
с едничката надежда, че може би съм твоя.
Не съм!
И никога повече няма ничия да бъда!
С един замах съдбата сърцето разтроши,
направи го ледено, но искрящо,
ослепява,
разболява онзи, който осмели се да го доближи.
Но, всъщност, аз благодарна съм на БОГ,
че лиши ме от чувства към такива като тебе.
Така те гледам, без да се терзая,
а ти изгаряш в недомлъвките ми
и усещането, че вечно си сгрешил.
Не ми е жал за теб,
за себе си милея.
Когато аз самата в огъня горях,
ти подмина ме безчувствен
и в сърцето прокълнато хвърли още огнен прах.
© Деси Мандраджиева Todos los derechos reservados