НОВОТО ПЪЛНОЛУНИЕ И както се случва в приказките - това село не беше като
останалите. Жителите му си живееха съвсем нормално въпреки тихата си лудост без
въобще да улавят живота извън него. Света не се интересуваше от него, а и селото
от света, сякаш че съществуваха независимо едно от друго, което не бе напълно
възможно. Тук вестници не идваха, а и да ги имаше едва ли щяха да се намерят
хора, които да ги четат. Към това трябва да прибавим и че селото по зла орисия
се намираше и в зона, през която телевизионите вълни сякаш отказваха да
преминават, та затова и телевизорите бяха отдавна забравена вещ. Или в по-добрия
случай изтърбушени сандъци за дрехи с екзотично дебело стъкло отпред. Селяните
решиха, че живота, който водят едва ли ще застави пред децата им нуждата от
много знания и затова селото се ползваше от едно училище при това до четвърти
клас. Дребното живуркане вътре в селото си течеше по обичайния начин без особени
промени и раздвижвания от дълги години насам, ала се случи така че еднообразието
лека-полека дотегна на жителите му и те някак спонтанно решиха, че с нещо трябва
да напомнят на останалите си сънародници за своето съществуване. Дебелите стени,
които ги опасваха и с които бяха свикнали взеха да им се виждат някак несъвсем
уютни и те пожелаха с мънички скокчета да надзърнат какво има отатък. Желаеха с
нещо леко и ефирно да вдигнат мъглата на изолация около себе си, ала огрубените
от мисъл за работа и безпросветни мозъци на селяните не извеждаха на ясна
светлина с какво конкретно да го сторят. И така в дни на кратка почуда, изтекли
предимно в изреждане на какви ли не странни идеи те все пак решиха. Селото ще
състави подписка, с която да променят думата “пълнолуние” в “полудие”.
Достатъчно странно, сметнаха те, за да им обърне внимание държавата и тя отново
да открие селото за себе си. Кмета на селото, като пръв сред равни, събра всички
на площада пред общината, изнесе кратка реч за позатихналата значимост на
родното им място и подде инициатива за думата. Идеята намери най-широко
одобрение сред младите, техните баби и дядовци въобще не усетиха за разлика
между двете думи и учудено се споглеждаха неразбрали за какво все пак са
събрани. Златната среда посрещна идеята с разнолики емоции, но в крайна сметка
импулсът за промяна ги склони да подкрепят така или иначе общото дело. В края
всички се подписаха и хората решиха, че документът е готов, а с него до дни ще
дойде и резултатът. Кмета посочи двама души, които, както каза той “ще вземат
подписката и ще я занесат в БАН”. Хората обаче не разбраха въобще последната
дума и поискаха да поясни какво е БАН. Кмета им отговори, така че да го разберат
без да се налага много-много да обяснява - сграда в столицата, в която се
намирали по всяка вероятност едни от най-умните хора в държавата и като така
най-редно било искането им първом там да стигне. Скромната група, избрана за
пренасяне на сакралната нова дума, отиде и се върна. Двамата посочени от кмета
преносители казаха на съселяните си, че отатъка им рекли, че тая работа не е
лека и ще трябва чакане. Селото бе свикнало да чака, най-вече нищото и затова по
стар навик пак зачака. Минаха седмица, две, месец-втори, трети-няма вест. Тихото
мърморене в началото за тяхното си “пълнолудие” взе да приема формата на един
глас и това бе глас на цялото село. Селото реши ,че безизвестието отвън дали ще
го бъде с думата, е нов пример на държавата за нехайното отношение и след като
пребиха дружно отговорните за занасянето на подписката, кмета организира ново
събрание. На него с нова и по-огнена реч той така взе да попържа властта, задето
отдавна им била обърнала гръб и не щяла да ги знае, че по едно време народа се
обърна само на псувни и без малко хората щяха да се избият помежду си поради
липса на какъв да е обозрим враг пред себе си. Селският първенец, предвидил
вероятността от подобен заряд сред населението си, реши отново да прокара една
лична идея. Той имаше хитростта да я представи така, сякаш е дремела у всеки
един от тях, поне от двата месеца чакане насам. За по-голям успех той отново
заклейми държавата като нещо вредно и зло, което никак не се грижи за това не
по-малко важно от останалите села място и поради тази причина то би следвало да
има, най-малкото, пълната свобода да говори както си ще. И като тласък на думите
си той извади дълъг списък с думи, които по негова преценка и някава естествена
логичност на събитията, щяха да заменят досега използваните. Хората бързо се
струпаха около списъка и загледаха с почуда новите думи. Веднага се чуха мнения,
че ще им е трудно да ги научат, но и затова беше помислил грижливият ръководител
на селото - той обяви скромна парична сума за всяко произнасяне от сега нататък
в ежедневието на всяка една от тези думи. Стимулът бе удачно подбран и каузата
му успя. Пари той черпеше от прeдвидливо неизхарчените субсидии, идващи от
държавата, които иначе трябваше да отидат за селските работи. Е, тия селски
работи той не свърши, но затова пък селото лека-полека понаучи новите думи и
ето, че то неусетно позабрави старата си реч. А нови думи постоянно имаше...
Мина време. Държавата, която наистина не знаеше за това село се готвеше за
избори и един ден се случи така, че в селото дойде държавен човек. Той прави
каквото прави и на тръгване от него похвали кмета за чудесния английски, който
хората тук масово използвали. Доволен от видяното той го попита от какво имат
нужда жителите на това будно място. След като направи странна гримаса от чутият
отговор същият представител на властта обеща да направи всичко възможно по
въпроса и отново поздрави кмета за успеха му с езика. Новината за напредничавото
село бързо се разнесе из държавата и тя щедро го сочеше като пример за дух и
инициативност. Телевизията, също заинтересувана от необичайното явление, посети
доскоро неизвестното на никой място и направи обширен репортаж. Разбира се,
държавата най-сетне се погрижи за мъничката молба на селото и то получи думата
си. И не само това - в знак на уважение името му бе променено и то от неотдавна
е вече село “ПЪЛНОЛУДИЕ”...