Някога, навярно

Гледай, този храбър момък

във живота храбро влиза

с празничната си премяна,

с пъстрошарената риза.

Виж, разтворил е обятия

щастието да прегърне,

ала щастието избяга,

този скитник и бродяга.

Нищо, скоро ще се върне.

Тръгвам бързо на потеря

и ще го намеря.

Но в коя посока, значи,

трябва първом да закрача?

С труд и с много прилежание

ще натрупам аз познание.

Щастието ще ме обикне

и веднага ще откликне,

и при мен ще се завърне

и ще ме прегърне.

Но ще трябва дотогава

търпеливо да се чака.

Чух, че нейде се продава

щастие на килограм.

Злато, вещи и имоти

ще добия аз, защото

срещу тях ще ми отмерят

две-три хубави надежди,

седем капки тиха нежност,

десет радостни минути

и какво ли още не.

Утре радост ще усетя,

подир месец ще се смея,

а сега, сред труд и грижи,

миг след миг се ниже.

Ден след ден, година, втора.

Време, нямаш ли умора?

Щастието лицемерно

някой ден току се мерне,

като някаква стихия

профучи и пак се скрие.

Аз се хвърлям подир него

и ръцете си протягам.

Не, отново ми избяга

тази приказна химера.

А в ръцете си намерих

две пера от гълъб блед.

Казваш – искам да е утре,

днес е трудно и студено,

искаш да е догодина,

тази бързо да отмине

и на бъдна слука знака

с нетърпение чакаш.

Рой години отлетяха,

сякаш пет минути бяха.

Както старата акация

вие кръгове годишни,

ти натрупа толкоз много

спомени предишни.

Крачка крачката последва,

ден деня преодолява.

Към какво ли неусетно

ти се приближаваш.

Ужким щастието си търсиш,

ала вечно го отлагаш.

И се питаше защо ли

то от тебе бяга.

Ти ще срещнеш и ще грабнеш

свойто щастие лъчезарно.

Може би след сто години,

в друг живот навярно.