Няма я...
Всеки път, когато гледам нощното небе
и се любувам на красивите звезди,
плаче в мен едно сърце
и пълни със сълзи са две очи.
Затворени между четири стени,
стенат и ридаят две души,
две души с разбити мечти.
Затворени в тъмнина,
за тях няма вече светлина.
Няма го нежното ухание на рози,
няма да има живот втори
за сърцата разделени
и душите вече вледенени.
Отдавна забравени са двете думи,
сладко пронизващи сърцето
и даряващи със сияйна усмивка лицето...
Навън тъжно е и небето,
липсва смеха на детето,
няма го нещото, което
вдъхваше живот на света...
и се любувам на красивите звезди,
плаче в мен едно сърце
и пълни със сълзи са две очи.
Затворени между четири стени,
стенат и ридаят две души,
две души с разбити мечти.
Затворени в тъмнина,
за тях няма вече светлина.
Няма го нежното ухание на рози,
няма да има живот втори
за сърцата разделени
и душите вече вледенени.
Отдавна забравени са двете думи,
сладко пронизващи сърцето
и даряващи със сияйна усмивка лицето...
Навън тъжно е и небето,
липсва смеха на детето,
няма го нещото, което
вдъхваше живот на света...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Анита РаНгелОва Todos los derechos reservados
