16 jul 2007, 21:59

Опит за летене 

  Poesía
519 0 2
В очите ти, по-бляскави, от радост засияли,
оглеждаха се моите очи, нима?
И се задаваха безброй въпроси:
Коя си? Ти ли си? Не си?
И трепет и вълнение обземат ме,
 но не случайно, когато бързо аз дописвам всеки ред
и в бързината, чрезвичайно,
допускам грешки, но зная,
че отново ме четеш.
 И пращаш ми усмивка след усмивка,
 а аз с вълнение приемам всеки жест.
Здравей, усмихнато човече!
От чудото ти пращам аз привет.
Необичайни разговори водим,
ту смеем се, току се мръщим.
И не усещаме как своеволно времето минава,
но само аз си зная колко ми е трудно...
А ти, отсреща, вперен в екрана,
когато кажа, че не ми е кеф,
ми пишеш – Хей, усмихвай се, човече!
Защото е пред нас нощта и трябва да я покорим…
Каква е тази странна мания, не зная,
 но влизам, чакам,
когато теб те няма, обзема ме тъга…
Ааа, ето те! Навярно много уморен.
Но казваш, че си бодър.
И почва се поредната игра - на думи.
А бил ли си дори за миг, поне за кратко искрен?
 Така твърдиш…
Не чакам нищо по-различно…
от това една игра на думи с теб да изиграем.
Но… с думи ми говори нежността?
 Или е било някаква илюзия?
Говорим дълго, много дълго, за деня, за нас.
И тъй - отново, и отново.
Усещаш ли, когато трябва да сложим
край на разговора вече,
 как бързам и не искам -
колко ми е трудно после да заспя…
Седейки, после се замислям, колко ли е искрен?
И как заспива, усмихва ли се в съня?
И иска му се Тя да е щастлива?
Когато с теб се срещнахме,
аз бях като  че ли някакво си лудо…
Но не след дълго каза,
че не може така да продължи,
защото била съм си просто чудо.
Не мога да те видя –
 как усмивка по лицето ти пробягва, може би?
Или и туй е някаква лъжа, скалъпена набързо?
Не така! - ще кажеш – аз съм искрен!
 Може би в този миг отново
на лицето ти усмивка се таи,
 но мъчат ме безброй въпроси.
Не зная в момента колко те боли,
от утрото деня ти покорих ли,
или поредната задявка съм за теб, прости!
Макар обратното ти винаги твърдиш…
А аз те чувствах със сърцето си…
Защото почне ли се разговор с тебе,
у мене всичко трепне, може би греша?
 И иска ми се да летя... Опитвам.
Странен опит за летене…
Но вярвам, че този път, не! -
 убедена съм, че този път навярно ще успея…
Защото взех от твоите криле, назаем.
Защото, опитвайки се с теб да си говоря,
 не искам и не споря, просто полетях…
Опитвам се, но бързо ме оборваш.
 Защото ти изрече, че е чудо всичко -
 аз, появата ми, нашто запознанство,
 съвсем случайно… Нашето кафе… дори.
Ти каза пръв, че искаш тъй да си говорим…
Изпитах облекчение… защото ме привлече.
И всичко друго за мен остана в спомени…
 Защото доверихме се един на друг,
и поверихме си… една теория –
да бъдем заедно – до писмено поискване…
Докато можем условно
всяка своя дума да обличаме… в чувство,
докато можем даже и да спорим,
търсейки най-правилния изход,
 да споделяме мечтите си, усмивките...
Докато сме ИСТИНСКИ… -
И аз, и ти – за да ни има,
 дори когато много ни е гот,
или пък много ни боли…
Когато някой се опита да ни раздели,
или в труден миг на някой
все таки му се прииска да каже: Сбогом!
Но замълчи, недей да спориш!
И недей да се измъчваш,
защото утрото с усмивка пак ще ни дари.
Оставихме сърцата да говорят.
А ние, вслушани в тяхното дърдорене, ги следвахме, в полет?
 И дълго, дълго си говорихме за чувствата,
които ни вълнуват, за чудото, за теб, за нас…
И вместо заключение: дано успеем да се съхраним,
дали ще можем тъй напред да продължим?
… дори в един прекрасен ден… да се превърнем в история…
p.s. … а опитът с летенето остана безуспешен…
Назаем взети, крилете се оказаха
пречупени от ветрове.
И мигом полетът в буря се превърна…
 И всичко се превърна в... история.

09. 07. 2007

© Нели Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??