Разбит от себе си,
разбит от свойта същност,
същността на бог.

Той седеше
потънал в спомени,
за времето когато беше роб.

Той седеше,
а тя бе легнала във скута му
и спокойно спеше.

А на времето,
когато нямаше я нея,
как спокойно беше.

На времето,
когато беше сам,
когато беше роб.

Да, той беше роб,
но роб на себе си,
роб на своето его.

Тогава преливаше от щастие,
тогава нищо не умееше,
не му и трябваше.

А сега той беше бог,
сега той може да твори,
може да създава.

Сега дори живот,
вярно с нейна помощ,
може той да създаде.

Но това тежи,
тежи му като камък.
Той може да направи бог.

А заслужаваше ли тази чест...?