Смутиха ме твоите думи,

думи изречени с болка,

болка, която убива…

Настъпи мълчание,

аз плахо те гледах – умислен и тъжен,

с поглед тъй жалостно плачещ.

Носталгия по нещо загубено…

Ах, мантийо черна, забулила ангел.

Загубил си ценен в живота човек.

Боли те усещам, замислен си ти,

стоиш срещу мен и тъжиш.

Ангелче малко загубил си ти…

Човек, който обичаш, потънал в мечти.

Животът е такъв – живеем да страдаме,

    – живеем не за радост, а за болка.

Кафевите ти тъжни очи издават, че тази болка,

този ураган никога няма да стихне в душата ти.

Сърцето ти винаги ще помни трагедията,

запечатала се дълбоко в съзнанието ти и отнемаща покоя ти.

Тъжната дума „почина” смути ме,

умисли ме, наскърби ме,

отново ме върна в черното минало за човек,

човек, който дори не познавах, но ме боли, че той не е жив.

Гледах те аз и исках да плача,

вместо теб дори да плача…

Боли те, сърцето ти тъжи,

очите искат да забравят,

но умът не им го позволява!

20.10.2004г. Надя

(на колегата по Т.Д.)