Прокоба черна тегнеше

над дома ни цели пет години.

Толкова мъничко от съдбата

бях поискала и тя ми го въздаде.

Душа в душа за вярност до гроб

само веднъж не се ли врича?

В дланите ти мъжки положих

душата си с вяра непораснала.

И вярвах, до полуда вярвах, че

в дни на радост и мъка ще съм

една-единствена за тебе, но уви!

Меракът пусти неин не залезе!

Не помръкна! А как ми горчеше!

Кажи й, кажи й на нея, че когато

вратата на душата ми отвори,

аз не знаех, че до късни доби тя

по жицата мило ти е шептяла.

Върви и на нея сега ти обясни й

защо душата ти неистово кърви,

защо шестте орхидеи шепнещи, 

на прозореца в дневната спящи,

очакват ласката топла 

на твоите грижовни,

добри ръце, все още!

Кажи й!

Когато мъж при друга иде,

лудост се лекува не с рушене на гнездо,

а със сърце смирено…

И знай, простих ви!

Бог се разплати вместо мене.

Но няма връщане назад!

Споделете кармата си!

Благодаря на Бог!

Целувам десницата Му!

И съм щастлива!

Много щастлива!

Толкова сте далече...

Ти, тя и Болката ми дива!

Никога на никого не ще позволя,

когато с душата си – цялата –

обичам – да бъда унизявана.

Да съм неискрено "обичана". 

Самадхи