Вървя по алея,
аромат на цъфнали дръвчета
нежно гали усещането в мен,
любов в мен пробужда
от дългия зимен сън.
Но идва облак.
Ето, ти се задаваш срещу мен,
вървиш уверен и с усмивка,
а моят поглед смутен,
надолу сведен,
те избятва, 
защото, че и един поглед
е достатъчен да възпламени в мен
отдавна забравени чувства.
Чувства, които знам, че
ще пронижат моето сърце безмилостно 
и кръв ще потече
и отново мрак ще влезе в моята душа.
Но не мога.
Този път не ще се изправя,
очи не ще отворя, за да приема света.
И пак в моя сетен миг
отново теб ще видя последен!