Бог бе неговата единствена скала,
поведе ме към този висок и стръмен връх,
извади четка, навлажнена от роса,
положи ме да седна, извика ситен дъжд.

Платното си бяло разгърна и постели,
бои пастелни бяха средството за него,
с ръката си ваеше образи смели,
трепереше листа във времето студено.

Трева зелена вижда се в далечината,
тя леко танцува с буйния вятър,
в капките диви, навред в равнината,
камъни пръснати, падат в извор.

И връща се всичко, при него полита,
той дума не казва, с лицето говори,
усмивка блажена, от радост пропита,
с очите си нежно и бавно се моли.

Ръцете му стискат и милват платното,
внимание извиква тук тази картина,
той гледа, рисува и вае се кротко,
пълнещо моята жажда любима.

Нозете му плахо забити в земята,
дори не помръдваха, не сменяха поза,
пред мен бе изразност, вечно позната,
с чувства изваяна, сърдечна прогноза.

И не вдигаше поглед, а аз го изпивах,
мисли събуждах, усещах го пак,
прокарваше нежност, с тяло почувствах,
очите не смееха да светнат в мрак.

Дълго мълчание и вятър утихна,
дъждът пресуши се, росата изчезна,
трева закопняла, тя бавно притихна,
шепота каменен, в тишина се превежда.

Картина готова пред него стоеше,
аз отпивах само с устните хладни,
завършена приказка и нежност тя беше,
мисли четеше, в страст непрогледни.

Станах и бавно към него поемах,
не спирах да искам, да гледам с жажда,
щом стигнах, тоз поглед леко простена
и впи се в мен, та чак ме изгаря.

Ръката поех, в своята вплетох,
Целунах и устните, прегърнах го силно,
Не дишах, не мигах, рисунка погледнах,
с очите си виждах желание обилно.

Поех тези тайни негови думи,
и вятър повя, изхвърли платното,
ръцете го бяха пуснали, диви,
равнината понесе го в път на писмото.

И прегърнах го, казах две думи красиви,
той сграбчи ме и смело поведе,
"Обичам те" - чух го, живяхме щастливи
и тази рисунка до тук ни отведе...