Душата ми е скитница сломена,
отплувала в бурното море –
като самотен остров тя се рее,
а пътя към брега – нелек.
Сърцето ми помете ураганен вятър,
заблъска го – в безбрежното море,
 заблъска го в стените голи, на безкрая,
и сив и мрачен моя ден да е!
Къде сгреших, не зная,
че толкоз доверчиво Го приех,
а той напук на суетата,
 захвърли ме в бурните вълни .
Сама, обидена и унизена –

в какво сгреших,
че тайното ключе така и не успях

аз да намеря…
Навярно, натежало от безверие,
на дъното е паднало,

като пречупена стрела,
 която пронизвайки, убива всичко в мен…
С какво заслужих тая чест, не зная,
нима със всички е така?
 Да бродиш дълго,
и в нощта, когато уморен се спираш,
на пристана, закътан в

делтата на някоя река,
за да поемеш дъх,
с протегната ръка, към малката,

но непозната светлинка,
 и те залива буйната вода,
и ти потъваш бавно и сломена,
а в ръката ти незнайното светило гасне,
залято от неспирната вода…
А острова… остава таен, сам…
 Обрулен от вълните бурни и студени,
да търси път в безбрежното море,
от бурен ураган мечтите са сломени,
потъвайки в дълбокото море…