В гората къща стара тъй самичка си остана,

чува се от нейде крясъка на черна врана.

Тихо, няма хора, само мъничко поточе,

вече не издържа каменните тежки плочи.

Леко скърца и въздиша, а от вятъра ридае,

ех да можеше да види, ех да можеше да знае,

колко обич, колко люде, тук под покрива й бяха,

младите са вече други, мъката ѝ не разбраха.

Ни за бащин огън, ни за къщица милеят,

този свят се промени и за имане копнеят.

А живота там е, от където корена е тръгнал,

не във чужди дом да ял си и да си замръкнал.

Тихо си стои, коприва и къпини я обгръщат,

само спомени назад във времето я връщат.

Мария Попова