Далия (Далия)
31 214
10 ene 2005, 8:49

Съдбата 

  Poesía
1199 0 3
Отпивам последната глътка кафе.
С надежда поглеждам утайката.
Обръщам чашата върху салфетка
и започвам да градя дворец от илюзии.
Представям си, че ме очаква щастие,
усмихвам се - ще срещна любовта.
И после чувам в мене глас да казва:
"Хей, страннице, та тя е в тебе любовта!"
Гласът руши двореца от мечти.
Захвърля ме в реалността.
Усещам - нещо бузите ми пари.
Припряно бърша нежната сълза.
И все пак искам да узная
какво кафето ми предначерта.
* * *
Една жена умеела да вижда
сред песъчинките кафе неща,
които никой друг не можел.
Открих я. Трудно, но успях.
Потънала в печал стоях до нея
и чаках да науча своята съдба.
Жената мълчаливо гледаше
минута - две със сбръчкано чело.
Понечи да говори.
Тогава изкрещях: "Спри! Недей!
Не искам нищичко да знам!
Сама ще изкова съдбата си,
сама по пътя ще вървя!"
Жената ме погледна плахо,
учудена от мойта суета,
която ме накара да помисля,
че мога сама за себе си да съм съдба.
Не каза нищо.
Само се усмихна.
Посочи входната врата.
Излязох.
Тръгнах си.
Не се обърнах.
Поех към своята съдба!

© Далия Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Да, такае. Никой не може да ни стори това, което ние сами си направим . И доброто и лошото.
  • Така е
  • Често изкушени да знаем какво ни чака,забравяме че всънщност ни чака това което съми сътворим.
Propuestas
: ??:??