Сълзи
Босите крачета вървяха по нажежения паваж.
Ха! Парченце шоколад! Не, това само е мираж!
Опаковката е празна, детското стомахче – също.
Дори сълзите не искат да тръгнат както за децата е присъщо.
Вече не плачат големите очи кафяви
независимо какво са те усетили или видяли.
Защото няма кой сълзите да попие,
нито кой ръцете да измие.
Няма кой косата да погали
освен дъждът, който я вали.
Няма кой телцето да прегърне
и усмивка на лицето той да върне.
Затова сълзите в очите са замрели,
затова ръцете сами са те прегърнали,
затова дъждът е най-обичан,
затова  усмивката е миг невиждан.