Небето се смрачава,

изсветлява и синее,

споменът крепи се - 

не ще да избледнее.

Бушува, разтупти го,

тлее и дими болката в мене -

не ще да избуи.

За клечка огън моли

сърцето съкрушено

да огрее мрака,

Ада да прогони.

Мъчно се живее -

потоци кръв ще има,

сърцето ще вилнее и

зима ще притихва.

Нищо се не губи

в природата ни вечна,

обич се не връща често

в длани нежни, в тъга

се преобръща, в отплата

за кръвта ни.

Щастието е миг и

с двойни остриета - 

рядко е в сърцето,

тъгата е насреща.

Всевиждащият вижда,

изпитва той честта ни,

кръга да преобърне,

забавяйки не забравя!