Сянката на труп безсмъртен,

сякаш вятър през мъгла,

се прокрадна в миг на тътен

без стон, безшумно във снега.

Роден в небитие, живял за слава,

убит, неуморен,

безжизнен дух в дух жизнен се вселява

с една мечта - да види ден...

Във жертвата, като душевен глист,

се впива - радост да яде,

преяжда, зажаднял за мъст,

и без значение кога, къде.

Търси болната душа човешка

с тревоги адски, неразбрани

и една единствена съдбовна грешка -

убийствен егоизъм дето храни.

Със пламенни желания, до край довели

дързостта и смелостта, но за какво?

Копнежи стихнали, умрели

като мехурче във стъкло.

Във вените промъкнала се тайно,

тече, изгаря и унищожава

всичко доблестно и важно,

чистота и съвест замъглява.

И в прехода към тишината,

где смъртта е рай,

мъртвило, тръгнало от тъмнината,

 ,

решено да постави край.

Призрак, де на злото - майка

със съдба на сянка прокълната,

безкрайно търсеща и жалка,

бродеща сред живите, тя – самотата...