Нощ и далечни звезди,

звезди, които погледът лови,

и пак онези птици нощни,

и пак тишината краси,

уморения, избелял сив град.

И ето, пак една нощ,

и ето пак онази тишина,

и онези стари блокове с таз височина.

Умъртвени, но пак използвани.

Пак се събудих,

пак в онези дни,

да се махна от кошмара жадувайки,

пак онази умора.

Да чуя твоя глас безкраен,

да докосна ръцете ти омайни,

и лицето ти да позная

в онзи мрак безумен, сив.

Дали аз мечтая?

Дали съм глупак отново?

Дали сън ме покорява?

Да видя теб, само теб, само мой!

Мразя те, мразя те отвътре,

любов ли е това

или само една игра

на две земни слова.

Или само сън,

или само ненамерено желание

ръцете ти да взема,

да ги докосна, да обзема.

Свят мой, къде си?

Къде се бориш и какво правиш?

Какво пишеш пак

в твоя вътрешен мрак?

Ще изчезне всичко и тогаз

ще продължим напред в този час.

И онези самотни дни ще влязат

и сърцето ще опазят!