13 dic 2010, 18:39

Виолетово 

  Poesía
633 0 0

  Навън денят преваля. Слънцето лека-полека гасне, още миг и хоп, готово, напълно се скри. И сега е тъмно. Често се чудя колко е тъмно понякога. Напълно тъмно. Гротескно тъмно. И също се чудя как цялата тази прах наоколо не полепва по крилата ми. И те си остават черни. Напълно черни. Гротескно черни…

В тънкото перде съм сплел

малките крачка.

Връз конец излинен, плах,

слушам и не спя…

 

                 ***

Пръстите на пианиста,

насъбрал тъга в очи,

пърхат с надежда чиста

по гранитните клавиши.

Твърд бе допирът до тях,

тежко бе да ги натиска,

с мъка плахо ги притиска... стиска... иска...

да изстиска звук,

с който млечно бяла какавида,

от пашкула си едва се отделила.

се превръща в черна пеперуда -

черно като тебе, мене,

град, дъга, дъждовно време...

В стаята, отдясно, долу,

в ъгъла, в саксия,

спеше роза.

Но се сепна:

“Черната дъга, що каза,

где си я видял, показвай!

Че дъгата, знам, е цветна,

седемцветна, деветцветна,

всички багри от дъгата

се преливат в росата,

сутрин рано що ме мокри,

аз съм цвете и го помня... още

в мрачната саксия”

Не помръднах,

само слушах.

Но помръкнах,

пак не чувах.

В стаята, отляво, горе,

долетя познат роднина.

“Ти си цвете, аз пък дявол.”

“Що си?” “Дявол, проклетия.

Черната дъга я знам,

Ей зад онзи параван...

виждаш ли?”

“Какво?”

“Не виждаш?!”

“Не.”

“Но как?”

“Какво да виждам?”

“Мрак и жал, тъга... печал,

скрити в парченце кал..”

“Кал?”

“От кал направен е човекът...

а, пардон, и всяка пеперуда”

“Кал? Та в нея аз вирея.”

Уви...

до днес...

и цветето увяхна... в саксия

и без капчица роса

в стаята, отдясно, долу,

пред онзи параван... едно пиано черно,

пред онзи параван... с гранитните клавиши.

И пак съм сам...

а беше ярко и уханно.

Но пак съм сам...

а беше страстно и спонтанно.

Сега съм сам... и слушам.

Пръстите на пианиста,

насъбрал тъга в очи,

черните клавиши стискат,

над тях се скланят две сълзи.

И дяволът реши да действа.

Направи крачка, две,

но нещо падна и го стресна.

“Здравей, аз знам, ти искаш да увяхна,

но нека ти разкажа кой съм аз.

Бях плам,

бях жар,

безумен и пиян.

В тъмна нощ с звезди от лед

ти чувал ли си стъпките на самотата?

Не казвай не!

Аз зная, ти си ù бащата!

Но аз я чух със стон студен

и казах ù “Виж, аз съм тука.”

Тя каза ми “Бъди до мен.”

и сведе ми глава в скута.

Не пожелах я,

стана мрачен силует,

и в сивата мъгла запърха

с криле шейсет,

с рога безчет,

ужили ме с отровното си жило

и каза “Възмечтай!”

Мечтах

година... две...

разкъсвах белия пашкул.

Бях шарен,

пъстър,

ярък,

цветен,

с малко виолетово

в средата на крилото.

И тъкмо да се пръкна...

изчакай... Не е ли прекрасен този тон?”

“Но как? Не спирай. Продължи!”

“След миг. Ах, не е ли чудесен!”

И пръстите на пианиста

натискат черните клавиши.

И твърд бе допирът до тях

и тежко бе да ги натиска

и с мъка ги притиска

и иска да изстиска звук.

“Уви, пак грешния акорд,

не би и този път. Та после,

да, после прати ми тъгата.

Тя гледаше с катранени очи,

тя стриваше базалтови трохи

по път тъй тесен, пуст и кален.

И каза ми “Ела с мен”

И аз не устоях. И бях...

с момичето с катранени очи,

но знаеш,

та и тя е твоя дъщеря.

Пътеката загубих и замрях.

Къде бях тръгнал?

Знаех ли?

Не знаех.

Защо бях тръгнал?

Знаех ли?

Отново не.

Посърнах в пашкула свит,

не бях ни шарен,

пъстър...

ярък...

цветен,

без капка виолетова

в средата на крилото -

бях чер.

И още слушам песента на Пианиста.”

“Че има ли тук смисъл?

Съдбата е това, едно си знае.

И свири тази музика,

все тази музика

и няма да изсвири друга.”

Но дяволът примря.

Той виждаше зад черните крила

сърцето мое силно да потрепква.

“Ще чакам

върху тънкото перде,

ще чакам

до увяхналото цвете,

ще чакам своя миг,

додето съм с криле,

ръката по клавишите да трепне.

И като чуя онзи звук,

бленуван и мечтан,

ще сложа белия пашкул

и ще мечтая...

ах, колко много искам да мечтая

и не година, две,

а колкото е нужно

за капчицата виолетово

в средата на крилото!

Дочакам ли,

аз пак ще съм пиян,

дочакам ли,

и плам...

и жар...

безумен...

дочакам ли,

аз вече знам,

в саксията, отдясно, долу,

не ще оставя цветето в кал!

Дочакам ли...

и то ще ме дари с виолетово!”

“Но вече късно е,

нима не си видял?”

 “Напротив, рано е,

виж, слънцето изгрява!”

 

  Понякога се чудя колко бързо минава времето. А аз все си клеча на туй проклето перде, може би затова не го усещам. А, да ви кажа, по-лошото. Вече знаете за терзанията ми за черния цвят. По-лошото, да, по-лошото е, че проклетото перде е прекалено тежко за една пеперуда. Тъй де, слънцето изгря, но като никой не ще да го дръпне, непосилно е за мен да го направя. А то е адски прашно и светлината е една такава... сивкава. Затова и не се обръщам да погледна. Сивото ме потиска. Искам си виолетовото. Чакайте, пак започна с мелодията, оставете ме да слушам. А ако толкова ви домъчнее за мен, хвърлете поглед към прозореца. Предполагам, че на цялото това сиво, ярко ще видите черното петно. Може би изглеждам като зеница. Само че не се увеличавам като тези нормалните, за които знаете, поради липсата на светлина, а си стоя все там и все така...

В тънкото перде съм сплел

малките крачка.

Връз конец излинен, плах,

слушам и не спя…

© Кирил Младенов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??