23 mar 2012, 6:42
Всички мои грехове
Всички мои грехове
Стоя си сам и блед в дъжда
с омачкан фас в разбитата уста,
във локвата застанал чакам,
плюя кръв, със зъби тракам.
Затварям подутите от удари очи
и си представям, че някой до мене стои,
обаче за жалост голяма, уви,
вятърът само в ушите шепти...
Не ми харесва никак света,
във който твърде отдавна живея,
и все по-често замислен мълча,
и все по-рядко безгрижен се смея.
Не мога в момента да кажа дали
разбирам напълно същността на нещата,
единствено знам - не ще спре да вали,
но пак ще пресъхне до дъно реката...
Изправен на скалата, сълзи роня,
с ръце опитвам се мъглата да прогоня,
размахвам черните криле
на всички мои грехове.
Със вик във бездната политам,
ала забравих нещо да те питам:
"Когато пиеше кръвта от мен,
помисли ли, че те напускам наранен?"
Тъй болката ми стана господар,
а дните - пиене до козирката в нощен бар,
забравил съм за онзи вътре в мен,
за болния човек, от мъка уморен.
Аз камък съм -
от студ съм умъртвен,
безплътна сянка съм -
леден вихър в мрачен ден.
Дали съм себе си - не знам,
не знам да взема ли, или да дам...
Лежа си сам със пистолета,
с куршума, приготвен за мойта душа,
която се скита навеки проклета
да търси трупа си разложен в нощта.
На прага умирам, без дъх останал моля:
с омачкан фас в разбитата уста,
във локвата застанал чакам,
плюя кръв, със зъби тракам.
Затварям подутите от удари очи
и си представям, че някой до мене стои,
обаче за жалост голяма, уви,
вятърът само в ушите шепти...
Не ми харесва никак света,
във който твърде отдавна живея,
и все по-често замислен мълча,
и все по-рядко безгрижен се смея.
Не мога в момента да кажа дали
разбирам напълно същността на нещата,
единствено знам - не ще спре да вали,
но пак ще пресъхне до дъно реката...
Изправен на скалата, сълзи роня,
с ръце опитвам се мъглата да прогоня,
размахвам черните криле
на всички мои грехове.
Със вик във бездната политам,
ала забравих нещо да те питам:
"Когато пиеше кръвта от мен,
помисли ли, че те напускам наранен?"
Тъй болката ми стана господар,
а дните - пиене до козирката в нощен бар,
забравил съм за онзи вътре в мен,
за болния човек, от мъка уморен.
Аз камък съм -
от студ съм умъртвен,
безплътна сянка съм -
леден вихър в мрачен ден.
Дали съм себе си - не знам,
не знам да взема ли, или да дам...
Лежа си сам със пистолета,
с куршума, приготвен за мойта душа,
която се скита навеки проклета
да търси трупа си разложен в нощта.
На прага умирам, без дъх останал моля:
"Спасение искам, Исусе! Прости!
Прости, че пречупи се моята воля
и с любовта ми във Ада изгни!"
Потъвам в гроба и нехая
за старите ми вкочанени, отрязани крака,
с ръцете си дълбоко пак ще изкопая
убежище против студа.
Върху капака на ковчега сълзи роня,
със писъци опитвам се Смъртта да гоня,
напразно късам черните криле
на всички мои грехове.
Аз мъртъв съм -
на късове съм разделен,
аз ходещ труп съм -
усмивка грозна в гаден ден.
Аз съм майката в пръстта,
що взира се през теб в снега...
© Задгробник Евотош Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Определено ми харесват твоите мрачни стихове,ако мога така да ги нарека!Поздравления за стила,Евотош!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
