Всяка вечер Тя на прозореца стои.
Очите й блестят - от сълзите.
Погледът й е устремен - към звездите,
чакайки някоя да падне,
за да си пожелае
отново да срещне любовта,
отново на Него да си подари обичта...
Всяка вечер Тя на прозореца стои.
Неговото име устните й шептят.
С Нея Той да бъде се молят,
с нежни думи го наричат
и в любов до гроб се вричат.
Силни чувства я обземат
и ръцете й затреперват...
Всяка вечер Тя на прозореца стои.
За Него бие сърцето,
търсейки помощ в небето.
Него дири душата,
борейки се до смърт със съдбата.
Ранена, самотна, с кървяща рана в гърдите,
но не отказвайки се да следва смело мечтите...
Всяка вечер Тя на прозореца стои.
Разказва на звездите тяхната история
за мечтите споделени и думите неизречени,
за миговете заедно и сълзите сподавени,
за любовта изгубена и щастието отлетяло.
И някак по детски се радва на Луната -
нощна покровителка на самотата...
Всяка вечер Тя на прозореца стои,
а мъката отвътре я гори.
Като две свещи очите й блестят,
като ангелски глас думите й летят -
като стрели, следвайки неговата диря,
но сякащ зла магия ги спира.
И Той не знае за тях, и Той не знае за Нея...
Всяка вечер Тя на прозореца стои.
И с мечтите си лети.
Чака Го, но Той не идва,
а мъката бавно Я убива...
Но изведнъж Тя пада
и детски крясък разпокъсва тишината.
Та Тя бе все още дете...
Всяка вечер Тя на прозореца стоеше...
Но вече не...