(за тези, които го познаваха)

Ти гледаш ме от снимката смирено.
Твоят поглед гасне в моя нежно.
Покрай теб навсякъде - студено,
но, аз не се боя – стоя небрежно.
Аз взирам поглед в буквите надолу,
а ти мълчиш - ти нокога не ще говориш.
Защо ли падна ти там долу?
От тъмното не ще да проговориш.
Аз дори не те познавах…
И никога не ще те видя жив,
a някога туй зло не осъзнавах
и мислех, че животът не е сив.
Защо отиде си на двадесет и две?
Кой на мен ще проговори?
Защо животът този ти отне?
И той не знае какво да прговори…
Не знам, не знам какво със мене става.
Отново взирам се със твоите очи…
Само болката на хората остава
и завинаги сладкото горчи.
А твоят гроб, окичен със цветя,
попил бе хиляди сълзи от мъка.
До него ще поседна да скърбя
и ще го погаля със ръка.
Сълзите, майчината болка и любов
по един изгубен син
ще напомнят, че животът много е суров,
а щастието се изпарява като дим!

за Велин