Звънял си

 Накрая се обади, чак сега, не помня даже 

минаха години. Да питаш как съм...

Ами все така. Боли ме още,че не си до мене.

Обадил си се късно вечерта,

дисплея ми е светнал от почуда

пророних аз тъй здържана сълза,

за времето в което бях нечута.

Усещаш го в гласа ми 

как е твърде късно,

години минаха, а ти сега

се сещаш да правиш мръсно,

защо звъниш на входната врата?

Да питаш как съм вече няма смисъл,

усетих във гласа ти мрак,

от страх ли питаш или от угриженост,

дали по тебе гасна пак.

Защо в гласа ти има състрадание,

не помниш ли, че ти така реши,

да бъда вечно твое разкаяние,

обичах те, а ти не ми прости.

Ще мине време и ще спра да се нуждая

от твоята любов, помни!

Ще спра да ти звъня и да ридая,

ще спра да те обичам, може би!

Затуй не питай как съм, а тръгни си.

Не виждаш ли, че още ме боли.

Той сетил се да звънне след години.

След толкоз чакане и толкова сълзи.

Дали ти пукаше тогава,

аз виждах само твойте очи,

но картите обръщат се веднага

и идва време теб да те боли.

Сега стоиш пред мен, студен си,

смутено вдигаш ти глава,

да видиш ти дали ранен си,

дали в очите ми проблясква светлина.

Любов ли чакаш ти от мен в замяна,

и ласки, нежност, топлина..

Любов такава вече не остана,

единствено и само празнина.

А туй момиче де тъжеше,

от него не остана и следа,

и дълги нощи тя не спеше

убиваше я в нея любовта.

И гаснеше по теб, мълчеше,

със времето не преминаваше това,

и всяка нощ на тъмно тя стоеше

обичаше една лъжа.

За мене ставаше въпрос, отново,

момичето с голямото сърце,

топеше се по теб като олово

таз обич с туй невиждано лице.

Но мразя твоя поглед безразличен,

не ме поглеждай с тез очи,

който казват колко бе различен

от другите, от техните лъжи.

Усетих го, и то не беше болка,

във вените кръвта ми спря.

Обадил се! Какво ли облекчение?

От тебе още сто неща ще понеса,

но само през трупа ми съжаление.