В дъното на душата ми се крие нещо зловещо. Нещо лошо. Нещо нечовешко. Нещо разкъсващо светогледа ми, каращо ме силно да мразя. Да мразя себе си. Теснотата на кожата си. Жалкостта си на човек. Безсилието си. Младостта си.
В дъното на душата ми се е зародила една бездънна тъга, която често ме кара да се чуствам адски самотен. Понякога сънувам себе си на непознати места, места, на които съм сам, изпитващ страх от празнотата им. Започнах да харесвам самотата си. Тя е единственото нещо, което обичам истински, колкото и да е егоистично. Аз сам егоист. Казвам се Сатанаил. Имам две загрубели от вятъра очи. Имам вяра в безверието. В смъртта си. Този свят е адски непознаваем за мен, а така искам да знам какво представлява той. Всъщност истина за мен е тъжна. Аз съм безхарактерен глупак. Самият акт на писане е оправдание на съществуването ми. Аз съм мимолетен. Излишен. Самият акт на говорене е оправдаване на егото ми. На това, че изобщо съм бил роден. Сякаш ми се налага да съществувам, сам по себе си, неосъзнаващ напълно съществуването си. Цялата вселена се е засилила в някаква посока, никому неизвестна, но човек е измислил хиляди посоки с които да оправдае пребиваването си на тази странна планета. Дали сам просто глупак? Мисля, че това е най - близко до истината. Защо изобщо мога да разсъждавам? Именно това ме влудява. Удивен съм от стремежа на хората, от прогреса който предизвикват, от неизбежността на откритията които правят. Но, защо по дяволите, колкото и да отиват напред като просперираща и самоутвърждаваща се цивилизация, остават въпроси на които прогресът няма отговор, а седи безмълвен, ням, подобен на изплют гръбнак. Искам да знам кой върти планетите, искам да знам колко милиарда слънца съществуват, дали вселената има край. Отговорът на прогреса, от който всички са зависими е, че все още не сме дорасли, за да знаем. Но как тогава сме дорасли, за да строим къщи, да караме коли, да печелим, да правим кариера. Защо? Искате да кажете, че смисълът е в това, че ние сме тук, на това място, в този необятен космос, за да трупаме капитали, да водим войни, да се правим, че разбираме от политика, да отглеждаме деца и да ги насърчаваме да следват предначертания път от миналото. Всъщност, ако говорим за свобода като право на избор, значи всички сме затворници на тази планета. Не можеш да си избереш да си нещо друго, ако си бил роден човек. Няма как. Oт човешкото няма изход.
Да правиш добро, да си културен, да не взимаш наркотици, или обратното, да крадеш, да убиваш, да тъпчеш ближните си. Това ли са посоките на този свят? С това ли се изчерпва той? По дяволите, обяснете съществуването на цивилизация, която сама по себе си е обяснила вселената с помоща на собствените си понятия и системи. Възможно ли е реалността да е илюзия за човешката психика? Защо, да не? Нима, имаме други изразни средства за обяснение освен собствените ни, създадени още в древността езици, развиващи се и до днес? Нима езикът ни не е създаден от думи, представляващи дефиниции, къде е свободата в една дефиниция? Логично е да предположим, че приемаме всичко за даденост. Когато се раждаме не си задаваме въпроса, защо нещата са такива, каквито са? Ние свикваме с тях, защото нещата са така, както винаги са били. Те са ни дадени. Ние наследяваме миналото и градим съжденията и преценките си пак върху него. Това ми прилича на омагъосан кръг. Само където съм толкова жалък, че не мога да спра да се въртя.
Да разпозная магъосника. Имам странното усещане, че осъзнаването на безкрая ще доведе до счупване на съзнанието ми. Всъщност, като се замисля, аз наистина съм ужасно жалък. Живея в БЪЛГАРИЯ. В страна, в която убиец на две деца, зет на не знам си кой шеф, на не знам си кое МВР, бива оправдан, а 18 -годишен пушач на марихуана лежи в затвора. Мисля, че да обявиш 150 000 хиляди зависими от хероина за престъпници и да им премахнеш правото на еднократна доза е също толкова глупаво и за нещастие жалко, колкото и на неспособността от адекватна намеса за разрешаване на проблема с наркоманите (по точно необходимото им лечение). Защо по дяволите, зад решетките отива някой, който има нужда от лечение? Колкото до вида лечение, което се предлага за съответните лица в ограничените центрове, мисля, че няма какво да се каже. Веднъж, в Родопите май, минах покрай дом за сираци. Изпитах болка, не състрадание. Не мога да съм състрадателен към мизерията им. Страдам от безхаберието на трицифрения брой депутати работещи за България. Моята Мила Родина. Те обичат да си купуват мерцедеси, харесват си заплатата, не им е много работата и половината непрекъснато се забъркват в скандали. За това циркът е пълен, от което е ясно, че българският политик разбира от шоу бизнес. Не се оплаквам, стремя се да проумея, дали си струва да разсъждаваш, ако се чувстваш адски самотен, заобиколен от неподобен социален хаос. Имам бедна култура, за да схвана важното. Имам къси ръце, за да хвана момента. Имам късо съзнанание. Чудя се на безкрая, чудя се какъв е смисалът да съжалиш Българския мизерник, когато знаеш, че те са ужасно много. Защо точно този? Те са толкова много. Каквото и да направя няма да променя нищо. Ще му дам нещо временно, ще го нахраня. Ще го избавя от самотата му за малко. Милият беден човечец. Ще го нахраня с нещо мимолетно, също като мен. Те са толкова много. Има ли смисъл? Мисля, че свобода би трябвало да означава, това да мислиш за другите, не и за себе си. Моето състрадание прилича на оправдение, че не мога да помогна на всички, само на някой и то за малко. Забавлявам се, защото живея в страна в която, сякаш съвсем леко, с влажен финес, преобладава абсурдизма. Непрекъснато се създава изкуство. Дори напоследък хаосът придоби лилав оттенък на кошер. Tази българска реалност, в която всеки е срещу всеки ми действа отрицателно. Опитвам се да избегна реалността. Да се скрия зад някой ъгъл и просто да я изчакам да премине. Контролъорът е срещу пътниците, продавачът срещу клиентите, лекарят срещу болните, учителят срещу министерството, учениците срещу учителите. Тук май винаги се наблюдава противопоставяне. Производителите на мляко срещу изкупните цени, данъкоплатците срещу данъчните, полицията срещу всички (да не забравяме, че тя се тресе от корупция и ако викнеш полиция, случайно можеш да си изядеш боя), какво да кажем за мизерстващите баби и дядовци, облечени прилично, но редовно проверяващи кофите в квартала (не, че това е честа гледка, но понякога се наблюдава как гузно ровят). Харесва ми тази реалност, която за едни е адски груба, а за други е приказка. Лошото е, че говорим за съюзи с Европа, а все още тънем в гнева си, самотата си, в безсилието си. Признавам, че много неща се промениха. Сега няма опашки за хляб, сега се говори за борба с корупцията, сега дори убийствата по софийските улици са по сценарий. Признавам, че сега животът в България е много по - добър от колкото е бил в последните няколко години. Само не разбирам, защо все още има млади, които отиват в чужбина и не мислят да се връщат? Чудя се, какво толкова им предлага другия свят, онзи който избират?
Пред мен всичко се завърта. Животът се усмихва и все пак успявам да го чуя, как ми тегли една. “Мисля, следователно съществувам”. И все пак не ми е достатъчно само да мисля.
© Митко Лалов Todos los derechos reservados