В апартамента:

Приглушена светлина. Мъж на около 30 години стои сам до голяма дървена маса и пие някаква кафява течност. След всяка глътка прави гримаса. От време на време избърсва с ръка устните си и отпива малко от някаква друга течност с тъмен, почти черен цвят. В очите му се долавя тъга. Замъгленият му поглед е отправен към ръката му, в която държи малко сребърно кръстче. Изведнъж по бузата му се стича сълза.

„Трябва да се стегна” си казва на глас.

Става и започва да се съблича. Отива в банята и си пуска душ. Излиза и започва да облича бяло-сивата си пижама. От коридора русокоса жена го гледа и му се любува. Той отива при нея и я целува.

„Кога се прибра, не съм те чул?”

„Преди малко. Как мина изпита?” го пита тя.

„Всичко мина като по вода.”

„Кога започваш?” отново тя.

„Не знам, сигурно ще ми се обадят тези дни. Сега не ми се говори за това” ù отговаря той.

Награбва я, взима я на ръце и я отнася в спалнята. Започва бавно да сваля дрехите ù. И двамата са силно възбудени. Тя е почти гола, когато той ù казва:

„О, Мария! Колко много ми липсваше!”

В стаята се чува звук от силен шамар. Едната буза на мъжа е зачервена.

„Коя, по дяволите,  е тази Мария? Или това вече е новото ми име?”

Обидената жена жестикулира нервно и с пълно гърло излива целия си яд върху мъжа. Осъзнал грешката си, той всячески се опитва да я успокои. След малко той излиза от апартамента, следван от викащата руса жена. За да заглуши виковете ù, той започва да бяга по стълбите. От отражението на лампите, през разкопчаната пижама, на гърдите му проблясва малко сребърно кръстче.

                Визион:

Гърди, на които виси същото сребърно кръстче. Вместо мъж, обаче пред нас се оказва младеж на не повече от двадесет години. Той гони  девойка по средата на една поляна. Затъкнал е фанелката си в ластика на късите си гащи. Тя е облечена в къси гащи и потниче. Не след дълго той я настига и нежно поваля на земята. Целува я по устните и главите им се отделят. По лицата и на двамата сияят усмивки. Сядат на тревата и прегърнати отправят поглед към залязващото слънце. На вратовете и на двамата се забелязват еднакви сребърни кръстчета.

                По-рано на същия ден:

На тъмен фон се чува дразнеща аларма. През пролуките между пердетата се прокрадват слънчеви лъчи. Мъж на около тридесет се изправя от леглото. На гърдите му се вижда малко сребърно кръстче. Посяга към будилника и дразнещият шум изчезва. До него русокоса жена се размърдва, намръщено се обръща на другата страна и продължава да спи. Той става от леглото и се отправя към банята.

                След малко:

В кухнята русокоската му поднася кафе. Той чете съсредоточен някакъв вестник. Изведнъж лицето му засиява. Написва нещо във вестника, става от стола и с радостна усмивка прегръща гаджето си и я повдига от земята. На масата лежи вестника, в който с химикал е ограден следния текст: „Градското полицейско управление набира полицаи за мото патрули, като от бъдещите кандидати не се изисква да имат опит. Единствено задължително е да могат да управляват двуколесни моторни превозни средства и да имат нужни документи, потвърждаващи това. За повече информация...”

                Визион:

Отново същите младежи. Този път са на покрива на някакъв магазин. Пред тях се вижда голям булевард. Двамата са прегърнати и се любуват на минаващите мотоциклети. Някъде в далечината по цялата широчина на булеварда се чете надпис „Мото събор Лято 1991”. По булеварда минават чопъри с брадясали и татуирани ездачи. Момчето пуска момичето и започва да свири с пръсти. Свиренето му е заглушено от шумът на минаващите двуколесни и огромната тълпа, намираща се от двете страни на голямата улица. В края на колоната се забелязва местния полицейски мото патрул. Малко преди да минат пред магазина момичето започва да подскача и да им маха. Един от мото полицаите я забелязва и също й махва. Тя се изчервява и свежда поглед. Момчето забелязва това и я поглежда изпод вежди.

                В апартамента на същия ден:

Той облича тъмносив анорак. Излиза от апартамента. Приятелката му съблича халата си и отива към банята. На врата й се вижда нежно златно синджирче със сърчице. Започва да се чува стичащата се от душа вода.

                На улицата:

Пред полицейския участък се спира облян в пот мъж с тъмносив анорак. Поглежда замечтан към постройката. Покрай него бавно преминават два полицейски мотора и той ги проследява с поглед. Поглежда отново към сградата и решава да продължи сутрешния си крос. Пред полицейския участък има голямо външно стълбище, водещо към входа. Две жени и трима мъже облечени в униформи го изкачват. Една от жените се обръща към другата. От мястото, на което се намира потният мъж ясно вижда лицето ù. Замръзва на място! Нещо в това момиче му се струва страшно познато. Не успял да види повторно лицето на жената, той нервно разтрива слепоочията си. Рязко вдишва и издишва няколко пъти, тръска глава и тичайки се отдалечава.

                Визион:

На тротоара пред голяма бяла къща стои същият младеж. В очите му се долавят сълзи. Момичето го прегръща и целува. Сълзи се стичат и по двете й бузи. Качва се в колата, в която я чакат майка й и баща й. Колата потегля. Той й маха от тротоара, а тя - от стъклото на автомобила. Скоро колата изчезва в края на улицата. Стискайки малкото сребърно кръстче момчето се разплаква. В колата момичето отваря вече добре познатото писмо. С празен поглед се взира в него. В писмото пише: „... с радост Ви уведомяваме, че сте приета да учите в нашия университет. Надяваме се, че програмата, която сте си избрала...”

                След няколко дни:

Приемен изпит за мото патрули. Мъжът нервно прекарва пръсти по косата си. Стои на чин и около него се виждат други, също изнервени, пишещи нещо хора. Часовникът на стената показва 11:45.

                По-късно на същия ден:

Часовникът зад гърба му показва 15:23. Той е в центъра на група от мъже и жени. Всички са заинтересувани от голямата дървена дъска, на която с кабърчета за закачени много на брой листи. По- голямата част от хората са щастливи, може би, заради добрите резултати от изпита. Всеки радостно се обръща ту кум един, ту към друг с думи като: „О, колега!”, „Как сме, колеги?” и още най-различни обръщения. Към тях се приближава едър полицай. Бръчките по лицето и посребрялата коса говорят, че това съвсем не е някой новобранец. Респектираните от него „колеги” веднага заглушават веселите си възгласи.

„Всички приети елата с мен!” казва ченгето с плътен и доста басов глас.

Въвежда ги в неголяма зала с бяла дъска и доста столове, но без чинове. Казва им, че отговорният за тях лейтенант ще дойде всеки момент и излиза. Шегичките и закачките отново започват да се подмятат. Неусетно от къде пред дъската се появява сексапилна жена на около 30 години. Облечена е цивилно, в черно официално сако, пола и бяла риза.

„Здравейте, аз се казвам лейтенант Иванова” казва тя.

Всички погледи се обръщат към новодошлата. Той я познава веднага, преглъща сухо, скача от стола и излиза от стаята. Вратата се затръшва с все сила зад гърба му. В коридора се дочуват приглушени псувни. Всички останали в стаята, с изключение на лейтенанта, не могат да разберат какво става. По лицата им се чете любопитство примесено със стъписване.

„Ще започваме ли или има още някой, който иска да напусне стаята?”

Тя приема мълчанието за знак, че може да започне с инструктажа, усмихва се едва забележимо. Сваля сакото си и го слага на закачалката до вратата. Обръщайки се към присъстващите от разкопчаната ù риза просветва сребърно синджирче, на което виси малко кръстче. Същото като на мъжа, който преди малко излезе от стаята...