Здравейте, от години не бях влизала тук. Реших днес да направя изключение и да кача нещо мое. Благодаря за вниманието, предварително!

Ако никога не беше я познавал – моята малка тайна 

         Дълбоко в себе си всеки пази своите малки мръсни тайни. Колкото и да е трудно да се говори за тях, днес реших да разкажа моята. 
         Тази история започна в един топъл съботен следобед, когато малка група младежи се разхождаха в двора на едно старо училище. Унесени в разговора си, те не забелязаха кога аз и приятелката сме пресекли пътя им. Заговорихме се. Последва и запознанство, но това което най-много ме впечатли бе едно момче на име Любо. „Какво хубаво име има това момче“ – мислех си аз – „ …и какъв топъл кадифен поглед!“ Не спирах да го гледам. Имаше нещо различно, което не бях виждала у никое друго момче. Привличаше ме. 
         Неусетно денят се изтърколи – шеги, закачки, много смях… И някак си от този миг ликът на това момче се запамети в мислите ми. Все още не мога да намеря подходящите думи, за да опиша емоциите си. Каквото и да правех, където и да ходех – все за него мислех. „ Как ли е в този момент, какво ли прави, дали ме е забелязал онзи ден?! А ако сега го срещна някъде, какво ли ще стане“ – суетях се аз. 
         Един ден, докато се разхождах на добре познатото място – в двора на старото училище го видях - момчето, което бе завладяло мислите ми. Той стоеше сам на една пейка. Изглеждаше замислен. Реших да действам спонтанно. Забравих за всякакви предразсъдъци и се затичах към него. 
- Хей как си? – извиках аз – Защо седиш тук и то сам?! 
- Ами стоя си тук… -прошепна той – А ти… какво правиш тук?! 
- Надявам се да не преча. Искаш ли компания? – усмихнах се аз. 
        Чак сама се изненадах от думите, които казах. Ръцете ми трепереха. Опитвах се да не издам вълнението си. Не знаех как ще реагира ако му предложех да се разходим. Очевидно той, може би, не смееше да направи първата крачка. Минута по-късно, неочаквано, до нас се настани моята приятелка – Марияна. Това ми дойде изключително изненадващо. Точно сега аз бях на сантименти от него. Усещах аромата на парфюма му. Бях толкова близо, само едно докосване ни делеше един от друг. Не посмях. Беше ни обхванало неловко мълчание, което нито той, нито аз смеехме да нарушим. Марияна включи музика и го заговори: 
- Любо, може ли да разгледам телефона ти. 
- Да – услужливо се усмихна той – Заповядай! 
         Любопитството, макар че вътрешно изгарях от яд заради нахалната постъпка на Марияна, неделя. Приближих се и започнах да разглеждам сменящите се фотоси. На много от тях присъстваше едно момиче. Беше много хубаво. Усетих как нещо ме прободе в гърдите. Започна да ми става горещо. Чувствах се не на място. Имах нужда от време, за да остана за малко сама. Извиних се и поздравих. 
Поех по пътя забързана. Унесена в мисли не разбрах кога Марияна ме е настигнала. 
- Какво ти стана, така приятно ни беше с Любчо! – почти извика тя. 
- По- тихо! – смъмрих я аз – Кажи ми, знаеше ли че той си има приятелка!? 
- Да но… защо?!? – последва дълга пауза. Замисли се. – Нима… 
- Както и да е няма значение вече… - отвърнах вяло аз. 
- Спокойно – усмихна се странно Марияна. Наистина имаше нещо необикновено в поведението й тази вечер. Виждах я в неподозирана за мен светлина. – Ти искаш ли да си с него?!?!!! 
Не знаех какво да отговоря. Като че ли ме предизвикваше. Аз исках да съм с него повече от всичко!!! Каквото и да правех все за него си мислех. 
- Ех, разбира се, че го искам. Но той вече е с онова момиче! А…как ми се иска да не беше я познавал… никога! – казах аз като че ли на себе си. 
- Виж, имам нещо в предвид. Мисля, че ще мога да оправя нещата. Просто само трябва да ме слушаш! Ще видиш как бързо ще я забрави! 

         Инстинктивно поклатих глава. Не се замислих дори какво би могла да ми каже. Затворих очи и се унесох в мечти. Чувството, че с Любо бихме могли да бъдем заедно не можеше да се опише. 
– Да – казах аз. Без да се замисля й се доверих. И днес не мога да си простя лекомислието.

        Усмихвах се и си представях че с него сме заедно и вървим ръка за ръка. Моята довереница ми разказа история за това как усвоила изкуството на хипнозата от някакви уроци. Тя посещавала лекциите на виден професор по психология. Казваше, че тя можела да направи същото. Нищо лошо нямало да се случи. Не се замислях за лъжата, с която се захващам. Мислех единствено, че искам да бъда заедно с това момче. 
– Ще видиш, че всичко ще нареди. Много бързо той ще забрави онази… Само ми имай доверие и ще си ми много благодарна един ден.! – продължи тя. 
Тогава не се замислих какво говореше тя. Навярно съм била опиянена от факта, че имам реалната възможност да бъда с човека, завладял мислите, душата и сърцето ми. 
        Минаха няколко седмици. Всичко се случи както бе го описала тя. Имам ли право да съжалявам за всичко, което се случи. Прегърна ли го, изпитвам угризения. Зная, че сторих грях, постъпвайки така, но нямам ли право да се боря за щастието си?! Понякога се чудя как би реагирал моят възлюбен, ако узнае за моята малка мръсна тайна?!?! Кажете ми, вие какво мислите???