Загледа се в слънчевото зайче на стената. Светлината лениво се процеждаше през прашните прозорци и рисуваше странни фигури в тъмнината. Стаята й навяваше толкова спомени, които си мислеше, че са вече отдавна избледнели. Всичките тези чувства и емоции изригнаха в съзнанието й, а погледът оставаше все така пуст и празен. Очите някога бяха вечно питащи, а днес игривото пламъче в тях вече се беше стопило... угаснало... Сега тези същите очи примирено наблюдаваха как тече нейният собствен живот. Това е. Нищо не може да се промени. Не, че искаше особено много да променя каквото и да е било, но сега осъзна, че човешкият живот някак й липсва. Усети странната носталгия по дома си и разбра, че това, което изпитва беше тъга. Нещо намокри лицето й. „Вали ли? Странно. По небето няма облаци..."

     Докато се връщаше обратно, разбра. Онова мокрото, което можеше спокойно да бъде сбъркано с капка морска вода, беше сълза. „Ангелите не плачат. Не могат, пък и... няма за какво... нали...?"

     Щом пристигна, веднага тръгна към любимото си място - малка бяла тераса, отдалечена от шумотевицата, от която се виждаше океанът. Облегна се на парапета и впери празен поглед в безсмислената гонитба на розовите листенца, които отчаяно се опитваха да хванат вятъра. Напоследък хич не й беше интересно. Не намираше забавление и в бърборенето с другите като нея. Сънливо примижваше с очи, вплела пръсти в една руса къдрица. Лениво разперваше ту едното, ту другото крило и пошляпваше отегчено с босите си крака по топлия мрамор. Изведнъж нещо привлече вниманието й. Нещо на хоризонта, което, когато беше човек, й се струваше толкова далечно. Слънцето тържествено обявяваше оттеглянето си с взрив от пурпурни и златисти отблясъци. Обожаваше това огнено сияние на залеза. Искаше й се да отиде, да докосне ослепителните му лъчи... Естествено - беше забранено. Високата температура е непоносима за крехките й криле. Оттам - пътят надолу е ясен. Но тя така или иначе никога не спазваше глупави правила, защото нямаше особено желание да изпълнява това, което й се казва. Реши да си направи малка разходка точно преди да залезе слънцето. „Какво толкова? Само един бърз поглед и си тръгвам. Никой няма да разбере, че въобще съм била там..."

     Мръкна се. На небето една по една започваха да изгряват звездите, които много й напомняха на онези досадни светещи насекоми. Светулки май ги наричаха хората... "Не са като слънцето...", помисли си отегчено. „То е топло и някак... уютно. Звездите са красиви, но красотата им изглежда студена и празна...".

     Вглъбена в размисли за безсмислеността и сладостта на човешкия живот, малкият ангел посрещна идването на слънцето. Прекара деня в съзерцание на светещото кълбо от огън и топлина. Следобед, както си седеше на парапета, просто се усмихна и полетя към хоризонта.

     Мина през пурпурните облаци, после през розовите, които й напомняха за захарния памук, който й купуваше майка й... Ето го! Огнено... Златно! Изригващо сияйни отблясъци и червена пепел от искри и светлина... Колко топло! Колко... Имаше чувството, че може да го хване, да го побере в шепи и да го притисне към себе си... Приближи се още.... и още... От приятна, топлината се превърна в жега, а после - в зной. Но тя сякаш не усещаше парещите му лъчи. Само се усмихваше и отиваше все по-близо. Нежните перца на крилете й се овъглиха, после и по-големите. Разнесе се остра миризма на изгоряла плът. А тя отиваше все по-близо... Още няколко сантиметра... Белите й длани вече докосваха горящото кълбо. Чувството беше прекрасно... Последните перца от снежните й криле се стопиха в черен дим и малкият ангел полетя стремглаво към земята.

Усмихваше се. Разперила обгорели ръце, тя се носеше към онзи отдавна забравен човешки свят. Затвори очи и размърда пръсти, сякаш искаше да усети вятъра. За първи път... За първи път се почувства щастлива...

****************************************************************

-     Мамо, мамо, какво е онова?

-     Къде?

-     До розовия храст ей там. Виж! Не го ли виждаш?

-     Въобразяваш си. Там няма нищо...

Детето обаче упорито настояваше, че там има нещо. А ти? Не го ли виждаш? Там, до храста, под сянката на тежките розови цветове лежи едно телце. Прилича на детско, но сякаш не е. С обгорени длани и изпепелени крилца, златна коса, разпиляна на тревата. Изумрудени очи, отправени невиждащо към сияйното кълбо в небето, към огнената сфера, огряваща всичко. Към една мечта...