Аз, Михримах... Препускам през времето, защото трябва да разбера защо ме наказва Господ. Аз, Михримах. Родена съм кралица, душата ми е обречена да бъде скитница, сърцето ми отказало се от любов, превърнах в блудница.

Родих се, за да поправя грешките си, а ги повтарях, защото отказвах да повярвам, че Господ избрал е за мен да ми дава мъдрост и власт, а не любов. Живеех и горях и всеки път преди да умра се питах защо не можах да бъда обичана.

Самотата, тя трябваше да ми отвори очите, още в детството, когато заменях майчината ласка с написаното в книгите. Самотата, която протягаше костеливите си пръсти към мен в съпружеското ложе и ме караше да мразя с яростта на вълчица онзи, който спи до мен. Дотогава, докато решах, че той трябва да умре, за да бъда свободна. Самотата, която ме караше в безсънните нощи да отгръщам страниците на книгите и да храня душата си. Обичах онези, които караха сърцето ми да тръпне, а умът ми да се калява. Обичах книгите повече от колкото мъжете, с които споделях живота си.

Аз, Михримах. Никога не се примирих, че той не дойде. Колкото и пъти да се раждах, го срещах, горях и все оставаше недостижим. Все едно се опитвах да докосна небето с пръстите си. Знаех, че е там, но толкова далеч. Рисувах с тези пръсти, пишех с тези пръсти, галех любимите си коне с тези пръсти, попивах сълзите си с тях. А той никога не събра смелост да ги докосне, да ги целуне.

Питах се, бягайки през времето, защо на толкова силна жена и беше отреден от Господ толкова слаб мъж? И колко още трябва да живеем, за да осъзнае той, че трябва да претвори своята сила в мен и за да разбера аз, че жената трябва да бъде само до мъж, който обича?

Аз, Михримах, минавах през Ада и през животите като вихър, като стихия, която разчупваше слабите, разбиваше ги на пръски и ги оставяше бездиханни. Аз, Михримах, колкото по-силна ставах, толкова повече самотата вледеняваше сърцето ми. Ставаше корава, като камък, докато накрая не се пръсваше, донасяйки ми покоя на смъртта.

А после... после идваше отново раждането и знанието от най-ранна възраст и желанието да нахраня духа, защото той все се луташе. Срещах го, във всеки мой живот. Изгубен, несигурен, с онзи блуждаещ, луд поглед на обречения. Сърцето ми ми казваше да се боря и аз опитвах препускайки през годините. Заповядвах, молех, мачках, подчинявах се, плачех, удрях, беснеех... Но нито една буря в мен не можа да пробуди пламъка в него. Той просто се раждаше мъртъв...

Сега, когато мога да се опра на вековното знание, когато интуицията ми рисува бъдещето, опитът ми дава смелост, а съзнанието ми припомня миналите дни, усещам празнота. Не чувствам нищо. Аз знам, защото съм посветена. Аз, Михримах, прокълнатата от Господ, дъщерята на слънцето и луната, господарката на робите, аз, Михримах обречената да проумее, че мъдростта е моят любим и затова съм избрала да обичам камък...