5 abr 2007, 15:40

Балкониада `05 

  Prosa
1080 0 6
4 мин за четене
 

 

             Това е документален разказ - от край до край, а не продукт на солипсистично умонастроение например (т.е. не се е случил само в главата ми) или плод на художествен опит (т.е. умишлено случил се само в главата ми), а случка, на която станах свидетел, а донякъде и участник в съвсем обозримото минало.

  Разказът се случва в Разград (града, защото има и село - виж картата на България, някъде между Лом и Козлодуй, веднъж за малко да замръкна там погрешка). Както се полага на обитател на апартамент, разполагам с балкон. Моят е на първия етаж - с оглед на случилото се, това е важно! На балкона има какво ли не, всякакви значими за бита неща.

Бих се учудил по-малко на някакво значимо отсъствие, отколкото на въпросното енигматично присъствие. Представете си сплескано кълбо от ръждива тел, с размерите на средно голям пъпеш. Незнайно как това нещо се появи на балкона ми. Дори по философска порода да бях картезианец (споделящ разсъжденията на Р. Декарт относно съмнението като методологична нагласа), пак не бих се усъмнил, че виждам нещото, което виждах и което не аз бях сложил там. Сякаш някакво нездраво любопитство ме накара да постъпя по начин, неотговарящ на възпитанието ми - изхвърлих нещото през балкона който е на около четири метра от земята.

Ако сте педанти, ще знаете, че понякога пречи, но понякога помага. Както в случая. След като подробно разпитах из къщи и установих че никой няма представа за нещото, си позволих щастливо да забравя случая.

Но още на другия ден съдбата непоколебимо ми го върна - каква феноменална "обратна" връзка между две непредполагащи нищо едно за друго съ-съществуващи: безобидната до вчера сплескана ръждива тел отново е на същото място върху шкафа, спокойно къпеща се в тайната на произхода си. Започвам да се чудя кое ще да е по-добре: това да е халюцинация в затормозеното ми от мисли за (духовно) оцеляване съзнание, или да съм в таргет групата на някой ърбън маниак.

Сън или действителност ?

А и нима сънят не е критерий за реалност ?

Как стана така, че един спомен от вчерашното миналото изведе на преден план въпроса за бъдещето настояще?

Или законът на Дънс Скот в действие?

Заемам изчаквателна позиция - без друго вариантите не са много...

Когато бързаш нещо да стане, времето тече смайващо бавно. А и всяко очакване уедрява детайлите. Дебна зад пердето и се страхувам да доближа нещото. Трудно ми е да се отърся от амплоато му на самотелепортираща се вещност. Естествено, търся свръхестествени обяснения. Вече си мисля, че ще започне да се размножава пред очите ми.

Колко ли екзистенциална мощ е нужна, за да захвърлиш безвъзвратно бумеранга на ирационалното натрапливо присъствие на тоталното отсъствие на обяснение на все-пак-наличното?

          Не съм осигурил постоянно наблюдение, та по някое време забелязвам, че помежду навивките на пъпеша от тел започват да се появяват ситни метални допълнения: пружинки, болтчета, гайки, гвоздейчета и тук-там борови иглички! И малко преди да си помисля, че съм откровен медицински случай, отговорът долита с крилете на един гълъб, който носи в човката си... още борови иглички. И тогава кристално ясно прозрение осветлява и без това изтерзаната ми от въпроси душа.

          Гнездо.

Това е гнездо.

Долита и втори гълъб. И той носи някаква зидария. Не знам кой е по-изненадан от срещата, защото изглежда всички сме си у дома. Почти бях променил представите си за причинно-следствените връзки в този свят, а истината отново ме изненада с прозаичността си - два гълъба са решили да се осъществят на балкона.

            Откакто първата птица е видяла бял свят (а и белият свят е видял първата птица), пернатият дивеч си свива гнезда. Но известно е, че по правило тези символи на домашния уют се съграждат от някакъв тип растителна субстанция, дори да са сковани от сръчните ръце на добри хора. Но тези два представителя на птичия сюрреализъм надминаха и най-смелите ми представи за мащабите на глобализацията и биоинтеграцията. 

Та това е историята. Тя си има и продължение - в лицето на яйцето. То опредмети усилията по утвърждаването на любовта и продължаването на рода (и вида).

          Един смислово неразложим продукт на постмодерната ситуация, който сам по себе си е коментар на самата ситуация.

Излюпи се много гласовит индивид, който огласяше района в диаметър поне от двайсет метра. Беше отрупан с неравномерно разпределено количество жълта перушина и разполагаше със смешен и крив клюн. Малка топла топка живот, тържествуваща посред металните обстоятелства на късмета си. Инстинктът му за самосъхранение го караше постоянно да се оглежда, като малък бандит в един свят, който не е избирал, но във който се оказа един от избраните.

Истинска кутия на Пандора, на дъното на която израства една малка, крилата надежда.

Не бих се разсърдил на добронамерения читател, ако той очаква този питомец да яде пирони например. Или да пие машинно масло. А и не знам как е...

Но историята на Избраното е за друг път.

         Може би понякога наминава над балкона, а може би носейки родилните белези на нашите ширини и дължини, се носи нейде из неизбродимите простори на Балкана.

         И как се мълчи за това, за което дори не може да се говори...

© Танер Тусчев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??