7 jul 2013, 0:44

Белият чадър на Босилко 

  Prosa » Relatos
1767 0 19
5 мин за четене

      Миришеше на забрава. Въздухът бе наситен със задушливо безвремие. Събудени от утринното слънце, нискостеблените чемшири протягаха гладките си листенца към перваза на отворения прозорец. Ранната роса  не бе изсъхнала все още. Напомняше множество мигащи  зелени очета.  

       Босилко наплиска лицето си със студената вода  от порцелановото  легенче, което  бе поставено на дървената рамка под  стъклото. Преди да успее да го  забърше с коравата хавлия, една капки се плъзна по улеите  на  дълбоката бръчка край очите му. Усмихна се. Времето е художникът, който рисува  ситна паяжина от запомнени  чувства по лицата ни. 

    Босилко протегна ръка към росния чемшир, сякаш да откъсне изумрудените зрънца, които бе разпръснала росата. Пълнеше мислите си с крехките им очертания. Откакто отрязаха единия му крак, след  тежко измръзване,  се изостри чувствителността на загрубелите му, старчески ръце. Нещата в живота се заменят, и не само човешките сърца  остаряват... Босилко бе насадил чемшира под прозореца си, сякаш  да му пази сянка, но и  с мисълта, че няма постоянна забрава. и  до човек понякога стъпките на хората.

    Майсторът на чадъри  си сипа голяма чаша  кафе и отпи шумно. Белите му мустаци овлажняха и се омекотиха. От всичко, което някога бе обичал, Босилко бе запазил навикът  си да пие кафе сутрин.  Ароматът му  се плъзваше  по старческите му вени и го караше да се чувства жив. И ако младостта има някакъв мирис, той би я определил така. Кафе  за събуждане.

     Възрастният мъж  протегна ръце към дървената етажерка  на стената до отворения прозорец. Там грижливо бе нагънал бяло парче плат. От  женска суетност, попската дъщеря Анастасия му бе поръчала голям сватбен чадър от бяла коприна, обточен с дантела.

     Докато заглаждаше плата и правеше точните измервания, мислите на стареца се разкроиха. Парче розова креда бе минала  през очите му.  Загледа се през прозореца. По  пътеката се зададе дребна като лястовичка,  млада жена, със смолисто  тъмна коса,  разделена   в две дебели плитки. Поради ниския си ръст,  тя напомняше  ученичка в началното училище, въпреки че бе облечена в бяла рокля, с дантелена роза на яката. Момичето се усмихна, за да възпре надигащият се в гърдите ù хрип. Розата се очерви. Лоша болест. Туберкулоза. Девойка помаха на Босилко със восъчна ръка си и изчезна.  Пръстите на стареца се разтрепериха и дирята от кредата  по белия плат се разкриви.  Босилко опъна плата по дървените шпици и заши с такава невероятна бързина, все едно бе младеж. Шиеше бързо,  но старателно, за да не мисли.

    Първият чадър, който се бе научил да прави бе такъв. Сватбен чадър, като бял покров за младоженците. За Ангелинка. Нали уж чадърите са за това – да закрилят. Изнесоха невестата му на погребална  носилка, преди да успее  да ù  донесе  сватбения си подарък. Ангелинка отхвръкна. Незакриляна. Лястовиче със счупена душа.  Оттогава  Босилко не вдигна очите си към друга жена. Обичта си към Ангелинка,  вплиташе в бодовете. Много чадъри измайстори през годините – за дъжд, за слънце, за лоши думи, за усмивки  и все наричаше: „Бог  да те пази!” И само доволните клиенти бяха отплатата му за свършената работа.

    В ранни зори, в неделята, когато се женеше Анастасия,  Босилко закуцука към черквата,  с   белия чадър под мишница.  От дантела бе изрязал бяла лястовица, която бе пришил за  дръжката на чадъра. Тя  пъчеше гордо бели гърдички. Лястовичето ù сърчице трепкаше, нали отиваше на сватба. Но небето свъси вежди. Рукна проливен дъжд. Природата плачеше, все едно старецът  отиваше на прощаване с покойник.  Дантелените пера на лястовицата се намокриха. Опашката и се  сбръчка. Тесните  пътеки се разкаляха. Мокрите дрехи  полепнаха  по тялото на старика. Понеже имаше само един крак,  се олюля се и за да не падне, заби  върха на чадъра в калта. Платът се изпъстри с множество  тъмни точици кал. Когато съзреш бялото омърсено, разбираш колко преходен е самия цвят. Във вечна зависимост и взаимодействие.

     Босилко не остана прав. Не разбра кога дъждаът бе започнал да го споява със земята. Като смърт. Над  себе си видя просмуканата от вода, коса  на  лудия Кирчо. Момчето изломоти нещо неразбираемо и се изхили.

        - Как ли  му е до смях в такъв дъжд. – мина бърза мисъл през главата на стареца.

Кирчо  подаде ръка. Пръстите му  окончаваха с груби дълги нокти, да настръхне човек . Звяр ли, момче ли е това.

       - Камбана. Камбана... – хилеше се момчето, докато дърпаше старецъ  от калта.

Босилко се изправи с помощта на лудия и поотупа дрехите си.

       - Ама и аз съм един, на сватба съм тръгнал, с  непрани дрехи. -  опита се да се развесели сам старецът.

     - Сватба, сватба... – повтаряше Кирчо и заподскача в дъжда.

      - Ти сбърка ли се, бре момче? Какво правиш? -  попита старецът, докато момчето вдигна чадъра от земята и го разтвори, опъвайки го над главата си

     - На сватба, на сватба... – повтаряше момчето, сякаш тананикаше.

      - Че без подарък ходи ли се на сватба? С този окаляният... Най-много и двамата да изядем по един бой. – съобщи вяло Босилко.

      - Ти не плаши, ти не плаши... аз има подарък, аз има подарък – продължаваше да тананика момчето и  дръпна стареца към себе си, за да го предпази от дъжда.

        Двамата се заклатушкаха по пътя  към черквата. Само Бог разчертава с креда пътя на изгубилите се. Да  не ги забравят хората... Когато стигнаха, дъждът вече беше спрял. Бяха толкова мръсни, че ги досрамя да влязат и да запалят по една свещ за здравето на младоженците. Стояха  настрани, докато  минаваше развеселеното сватбено шествие. Кирчо затананика отново.

      - Ти не плаши, ти не плаши... аз има подарък, аз има подарък.

       Лудият  бръкна  в мократа си пазва.  Извади  мърлява носна кърпа и я разгъна със светнали очи. Босилко се взря в зениците му - зелени като изумрудени капчици роса по чемшир. И колко чисто ти се струва понякога размътеното...  До набожност.

    Босилко изхлипа. В ръцете на момчето имаше малко лястовиче с пречупено от дъжда крило. Кирчо го бе донесъл за Анастасия, която обичаше наивно от дете.

    - Късно, късно... – заклати глава лудия, докато гледаше с тъга след отдалечаващото се шествие.

    - Подаръците не закъсняват, момче. Времето изпреварва стъпките на хората... – каза старецът и потупа бащински  по рамото Кирчо – Да вървим! Време е за следобедно кафе. Какво пък, животът пак е хубав.

   

 

© Петя Стефанова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Веси, надявам се да се върна някога...
  • Много силен разказ! С пожелание през новата година пак да пишеш такива мъдри и истински разкази! Поздрави!
  • При сблъсъка ми с нехубавата страна от човешките съдби, загубих бялата нишка, която ме привързва с вяра в човека...Уви, светът е завеса, зад които чакат реда си маргиналите... Сега пиша, но не и разкази... Сухи факти, без душа. Липсват ми!
  • "Когато съзреш бялото омърсено, разбираш колко преходен е самия цвят. Във вечна зависимост и взаимодействие."

    Непреходни са думите ти,Петя. И много красиви и самобитни.
  • Благодаря за прочита!
  • Обичам твоите истории. Радвам се, че отново си тук!
  • Хубаво е усещането за "завръщане"... уютно ми е!Благодаря за вниманието ви!
  • Дочаках те
    Радвам се на прилива ти!
    Чудесен разказ, много твой!
  • Така пишеш, че като чета си представям образите на героите ти в детайли. Освен, че героите ти имат впечетляваща ценностна система, така ги обрисуваш, че оживяват, оживява и всичко около тях.
  • Благодаря!
  • едно вълшебство си е твоят разказ, Петя...
    потапяш ни в един друг, по топъл и искрен свят...макар
    и с тъга... поздравявам те, от сърце..
  • Радвам се, че думите стигат до вас!
  • За втори път днес го чета и не мога да не те поздравя!
  • Беше около Великден, срещнах един такъв странник с бял чадър. Пита ме на къде отива някакъв автобус. От страх ли, а и от това, че беше късно вечерта или ми се стори подпийнал, бях нелюбезна. Той каза само : "Не се страхувай от мен". Образът му се запечата в съзнанието ми...И още повече от друга спирка се качиха група млади хора с някакви душевни недъзи. Говориха на висок глас оживено за църквата, в която са празнували празника. Човекът с белия чадър се доближи до мен и каза : Те са набожни хора, не се страхувай от тях...
  • Браво! Прекрасен разказ!
  • Прочетох с удоволствие! Много хубав разказ!
  • Страхотно е! Настръхнах на няколко пъти. Героите ти са пред очите ми.Представям си ги!
  • Да, правих многократни редакции, възможно е да съм пропуснала нещо.
    toxin (Таня Донова), да се чете "и до човек понякога достигат стъпките на хората."
  • Мисля, че в изречението "и до човек понякога стъпките на хората." нещо си изпуснала
    Хубав разказ!
Propuestas
: ??:??