Миришеше на забрава. Въздухът бе наситен със задушливо безвремие. Събудени от утринното слънце, нискостеблените чемшири протягаха гладките си листенца към перваза на отворения прозорец. Ранната роса не бе изсъхнала все още. Напомняше множество мигащи зелени очета.
Босилко наплиска лицето си със студената вода от порцелановото легенче, което бе поставено на дървената рамка под стъклото. Преди да успее да го забърше с коравата хавлия, една капки се плъзна по улеите на дълбоката бръчка край очите му. Усмихна се. Времето е художникът, който рисува ситна паяжина от запомнени чувства по лицата ни.
Босилко протегна ръка към росния чемшир, сякаш да откъсне изумрудените зрънца, които бе разпръснала росата. Пълнеше мислите си с крехките им очертания. Откакто отрязаха единия му крак, след тежко измръзване, се изостри чувствителността на загрубелите му, старчески ръце. Нещата в живота се заменят, и не само човешките сърца остаряват... Босилко бе насадил чемшира под прозореца си, сякаш да му пази с ...