Беше някога. Агонията на пустите улици вдълбава в мен твоите очертания, гласа ти, смеха ти, които ме посрещаха рано сутринта, а късно вечерта се превръщаха в сподавена въздишка. Моментите, в които се държахме за ръце, оковах в дървени рамки. Закачих ги на стената. Върху закачалките на съществуването ми все още висят късчета от миналото, но то отдавна е презряно. Стъпках го като калта, която се втърдява, образува твърда кора, а напуканите линии зеят сякаш невидими пропасти. Нима не те убих? Нима не те захвърлих на бунището? А защо просветват миговете? Дали за да ми напомнят моята глупост? Или твоята? Тогава дочух глас: „Нима още не си разбрал? Любовта е заблуда, пазар на измамените, пир на въображението. Онези, които се вкопчват в нея, са онези, които не могат да съществуват сами. А другите – те отдавна съжителстват по навик.“ Дали казваше истината? Поспрях се. Беше време да сбера дървените рамки. А може би да сглобя нови. Ще пренаредя стаята си, ще пребоядисам стената, ще залича спомен ...