Твоето лятно име лежи под развълнуваните листа на ореха. Върху бирата ми каца водно конче. Искам да ти го покажа, а ти да му се възхитиш… Но с теб отдавна изгубихме способността си да говорим. Аз се научих да пиша, ти - да мълчиш. Стоиш на няколко маси разстояние от мен и ме гледаш: „Тя е онази, която настоява да ме обича…” – мислиш си. Слагам огледалните си очила - така не виждаш, че те наблюдавам. Нашият малък град ни събира на бананово горещата си улица. Играем с теб на равнодушие, но и двамата знаем една и съща тайна. Искам да ти разкажа за греховете си… Порицай ме! Нещо направи… Гледам те. Ти си чистият метал, а аз ръждата.
Водното конче продължава да се крепи на ръба на стъклената халба и наблюдава случващото се. Искам да заровя слънцето за миг. В тъмнината хората се откриват най-лесно. И никога не са така далече - на няколко маси разстояние.
       Известно време беше нероден, но после се роди отново… Завръщам се, за да те има в сърдечната ми кухина. Заминеш ли, кой ще ми разкаже къде нощуват облаците? В очилата ми ще бъде празно… В очите ми – пепелява безмълвност. Понеже не ме познаваш, както аз бих искала, мисля да се превърна в слънчоглед. Ще се въртя според тебе и ще те гледам право в очите... Очите ти са моята жадна необходимост от топлина. 
Здрачава се. Излиза вятър. Танцуват клоните над теб, дъждът прогонва слънцето. Налага се да махна очилата. Не мога да погледна в теб без тях. Ще ти обърна гръб и ще отпия от бирата си с вкус на водно конче! А после ще си тръгна… Равнодушна… Като прецапан залез… Не ме обиквай, както тебе аз, защото най  е трудно да се шият мечти с погрешната игла!

Танцуват клоните над теб… Но не е валс!

„- Валсовете са по-скъпи.
- Че защо?
- Защото са тъжни -
каза диригентът.”

Габриел Маркес